Железницата в творчеството

[Mario Evstatiev]

lok45111: Отварям тази тема с цел, в нея да се поместват разкази, стихове и текстове на песни, в които се застъпва жп. тематика и мотиви!


Пътнически влак


Както всяка лятна утрин в Стара Загора, и тази беше прохладна, иззад малките облачета проблясваха първите лъчи на слънцето, които по своеобразно красив начин осветяваха гарата.
Там на един от коловозите вече беше композирaн първият пътнически влак за Димитровград. Малко преди да стане време за заминаване, откъм Запад се дочу страшен рев на вентилатори – това беше доайенът на тази линия, локомотивът, своеобразно красив, оцветен в оранжева боя, вече избледняла от слънцето. Да, това беше машината, с която щях да поема петдесет и шест километра на Югозапад от Стара Загора.
Дойде ревизор – вагоните, човек с побеляла от времето коса, който грижливо прикачи и натегна влакът, провери състоянието на въздухопроводите, а после с умерен железничарски тон, съпроводен с изправяне на ръката си се провикна от към третия – последен вагон:
-Задръж за проба!
Това негово слово отекна в сутрешната тишина и всякаш прозвуча като допълнение към вече мелодичното виене на вентилаторите на локомотива.
Аз с отмерено движение изпуснах въздух от провода, което бе придружено с едно прорязващо изсъскване, като от разлютена змия…
…Миг тишина. Вентилаторите, вече охладили локомотива спряха, вече се дочуваше как ревизорът потраква с чукчето си по колелата на старите, но красиви пътнически вагони.
Изведнъж, ей така, седейки си в кабината и отпивайки от кафето, чиито аромат би накарал и най – заклетия въздържател да си пиине, от машинното се дочу боботене…
-Компресорът! – казах си и това наисгтина бе така. Той заработи и огласи цялата гара…
…Перонът започна да вибрира.
Тъкмо се съсредоточих отново над ароматното и вече поизстинало кафе, когато отново се дочу откъм края влака:
-Лашкай, майсторе!
Без да се замислям извъртях ръчката на кранмашиниста на положение “Пътуване”, усетих как въздухът започна да преминава към главния провод, усетих специфичния шум от разхлабващите функционни вентили.
След още малко ревизорът дойде и ми подаде хартийка, която на нашенски наричаме “ВП” – това е удостоверението, че влакът, който ще возя в тази сутрин е осигурен със спирачка(Че и преосигурен!, казах си аз).
Прегледах си аз ВП-то и го подмуших на пулта. Мина се известно време и някой почука отвън.
-Майсторе, дай пътния лист да се разпиша! – чу се глас от към перона.
-Оо, Старши, пак ли с теб!? – попитах го аз и му подадох пътния лист.
-Пак бе, мамка им, колегата Пешев не се явил и мен пак към Димитровград ме отвяха! – въздъхна човекът. Той бе карал вчерашните “чифтета” и се бе освободил късно вечерта и ето, че пак, за да изпълни железничарският си дълг беше на влака, иначе нямам кой..
-А няма ли някой друг, който е почивка да викнат?! – учудено го попитах…
-Кой друг?! Никой не ще да идва, правят се на луди, а и са си прави хората, като не плащат, така е! Миналата седмица баш по празниците трима колеги си взеха болнични, не им се работи залудо! – възкликна той и ми подаде неговото “2-21” да се впиша и да се рапиша.
Вече часовникът показваше 6:25, оставаха пет минути преди влакът да замине, ако рекъл Господ…
Ето го, и чиновникът дойде, държейки заповедния си диск под мишница.
-Добро утро, майсторе! Айде да сверим часовниците! – провикна се отвън той.
-Добро да бъде, ами по моя е 6:27! – казах му аз и подадох пътния лист отново.
-Ами щом си рекъл, толкоз е! – каза той, разписа се и ми върна пътния лист.
Оставаха три минути. Влакът, който заминаваше от 5-ти коловоз на гарата според началника бил полупразен. Малко преди заминаване откъм подлеза се дочуха стъпки, ето, че две бабки тичат към влака.
-На пазар отиват, в Димитровград! – възкликна началника.
-Ами ще ходят, кво да правят!? – казах му аз, като междувременно с дясната си ръка пуснах вентилацията на ръчно, че да съм готов! Остава една минута!
Чиновникът, началникът и кондуктора отидоха по местата си, течеха последните секунди преди да потегли влакът. Аз типично в машинистки стил се показах през прозореца, гледайки назад, да не вземе някой да падне от влака или да скочи при тръгване, че ще се утрепе.
Напред светофорът вече светеше за изход от отколение, когато се чу кондукторската свирка, чиновникът погледна напред към локомотива и началника…
-Стана ли време? – питаше го началника.
-Ами по моя е време! – каза чиновникът.
След кратка пауза, и двамата, гледайки към машината казаха:
-Готово майсторе!
Аз само се пресегнах и леко бутнах напред контролера, след което последва изреваване на втора степен вентилатори, малка пауза и изотдолу се чу:
-Кюф, кюф, кюф, кюф, трак! – звуците от контакторите на напреженовите преходи. Локомотивът бавно потегли, в кабината освен всички тия шумове на вентилатори, контактори и воят на тяговите двигатели се чуваше едно монотонно тракане от скоростомера. Аз се прибрах, седнах и загледах напред, като от време на време хвърлях по един поглед на амперметрите на пулта.
-Хайде, миличка, и днес ще го изработиме! – казах аз на машината, всякаш щеше да ме чуе…
Погледнах отново към амперметрите. 700 ампера, викам си:
-Бива, бива!
Скоростта вече беше 96 км/час, чуваше се потракването на шестте оси, които всякаш караха джонтовите връзки да се огъват от тежестта на машината.
Песента на двигателите огласи Старозагорското поле, чуваше се сигурно чак до Аязмото, заедно с рева на вентилаторите. Скоростомера закова точно на 100 км/час. Влакът вървеше от мазно, по – мазно. Мехлем за душата. Погледнах аз напред отново:
-Калояновец не ни ще! – възкликнах, гледайки жълтият предупредителен светофор.
Свалих тягата, оставих влака да върви така, по инерция. Оставаха още 300 метра до ПС-то, когато изведнъж жълтата му светлина се смени със зелена.
-Ааа, сетихте се, че влак иде! – викам си и отново натоварих машината. Да не губи скорост, нали разписание гониме.
Малко преди да вляза в гарата “надух” свирката, така, че цялото село проехтя.
Започнах да задържам отдалечко, хем с Кнора, хем с реостата, че влакът е малък, а скороста висока. Да не подминеме перона…
Малко преди указателя на край на перона се чу изскърцване на калодките. Влакът спря.
Всичко на всичко, никой не слезе, качиха се двама с жепейски дрехи и някаква жена.
Аз подготвих локомотива за потегляне, чу се тропота на контакторите, точно в този момент чиновникът излезе и от пред приемното сдание вдигна диска. Началникът погледна назад, после към мен и каза:
-Давай, кой дошъл, дошъл!
Този път нямаше за къде да зоря машината, скоростта става 60 км/час. Яваш, яваш ги вдигнах, закрепи на 59 – 60 км/ч и я оставих. Викам:
-Нали си знаеш работата?!
Аз пък, гледайки напред, продължих да отпивам от кафето, което вече беше изстинало.
Тъкмо да вляза в Михайлово и се чу “Кюф” – машината разтовари, светна сигнализация за “Муждуспой”(нещо написано на сръбски и значещо 50% оставен влак).
-Мамка му, няма начин да не си покажеш магариите! – казах аз на машината, след което продължих по инерция докато спра в Михайлово. Там казах на старшията:
-Старши, май ще викаме помощна!
-Що бе, нали вървеши!? – пита ме той.
-Ам, чи вървеши, ама изтряска и отпадна тягата! – отговарям с леко южвяшки акцент.
-Знаих си, чи ни тряя да га одя тоз влак! – вика той.
-Ни са притиснявай, ша я накарам да върви, тя това ни и е Хърватия да ги върти таквиз номера! – заканително казах, след което си наметнах куртката и отворих шкафа с контактори между талигите.
Огледах тук – там, няма пушило, няма горяло.
-Ко стаа, ша вървити ли?! – дойде да пита чиновника.
-Ша въврвим, ей сига ша я опрая! – викам му аз, след което взех един проводник, премостих два блок – контакта и затворих шкафа. Качих се в кабината, обезточих защитата и дадох на “тяга”…
Пак “кюф, кюф, кюф…” и “захапа”, развъртяха се вентилаторите.
-Айди, ако ша вървим, да вървим!? – викам аз през прозореца.
-Давай! – викна старшията и потеглихме. Оттук скоростта стана 40 км/час…
Направо ще пъплиме до Димитровград – Север. Ама такъв е пътят – слаб е, не може с повече.Голямата шестосна машина се заклатушка по кривите и монотонното виене на вентилацията ме успиваше.
-Ама как ще спя?! Народ возя! – викам си и пак се вторачвам напред. Кафето вече беше свършило. Станах от стола и си налях ново от термуса, който се търкаляше по пулта. Викам си:
-Още една чашка и съм свежарка!
Или поне така ми се щеше. Минахме спирка Димитриево, никой не се качи, никой не слезе. Минахме и спирката на Меричлери. Качиха се двама цигани, които слязоха на гара Меричлери. Даже старшията разправя на гарата:
-Мани, ами и при мен дойдоха билет да си купят!? – учудващо го каза.
-Ами явно имат съвест! – отвърнах му.
-Абе де всички да са като тях!? – отвърна ми и даде свойто “Готово”.
Слънцето вече огряваше кабината, първите му топли лачи ме погалиха. Викам си:
-Днес ще е хубав ден. Май ще се пуща климатика!?
Влакът влезе в тунела преди Димитровград – север, което ме успокои малко.
-Еех, ще му ударя едно здраво двойно кафе сега на гарата! – заканващо си измърморих, след което отново гледайки напред видях входните стрелки на Димитровград – север. Още малко оставаше и щеше още един влак да го запиша като безаварийно отвозен(Като изключим малкия каприз на машината).
Спряхме на Димитровград – север и тръгнахме. Вече се виждаше градът, виждаше се краят на това пътуване. Тъй като бачкаме сами по тия влаци, сам на себе си казвам:
-Отклонение със спиране!
И съответно започнах да намалявам. Викам си “Ще вляза с 35, че да съм спокоен.”. Все пак стрелките са си стрелки. Наистина така и сторих. Влязох, спрях влака и натиснах на ревизора да “сече”. Идва един колега от съседната машина, една 441-ца, която чакаше да подкара обратния пътник към Стара Загора.
-Как е тая барака?! – пита ме той.
-Ами като изключим, че на Михайлово от блокировка щеше влак да оставиме, слуша!
-Ааа, оня ден тая блокировка ми взе здравето, ама не смях да я подклиня, че ако остане в “междинка”… - вика той.
-Остане, не остане, трябва влак да возиме. – му рекох и погледнах нещо към пулта.
-Кво, свети ли ти нещо?! – пита ме той.
-Абе не свети, ама да видя, че вече им нямам доверие на тия двете оранжеви шестоски!
-Прав си, “Жабето” си е по – добро, няма преходи, няма ядове, няма толкоз сложни релетии и прочие! – вика колегата.
-Така е, ама за тоя влак не пишат Жаба, искат да им търкаляме оранжевите машини, да въртят километри за ТП, та да ги карат в “Кончар”, нали и те хляб ядат! – рекох му, след което тръгнах да прегарирам машината на “първа”.
Дадох я аз баш на кафето, там си спирам, да съм по – близичко. Кафенце сутрин, една биричка следобед…
Седнах на една от масите отвън и се заприказвахме със старшията. Вика той:
-Абе, момче младо, като те видях как се оправи с оня кусур на Михайлово..
Ти бая май си бачкал на тия бараки!?
-Не съм толкоз, но имам мерак, пътниците тръгнали са за някъде и искат на време да стигнат! – отговорих му съвсем искрено.
-Така е, ама виж, тия машини, двете, аз ги знам тях, много ядове дават!
-Дават, Старши, дават, щото са правени ей така, през куп за грош. Взеха ги от едни други немърливци, влакове да караме с тях, а те и за кенеф не стават по някога! – възмутено му отговорих и продължих.
-Миналия месец тая 105 беше по Софийско, що влак остави!?
-Ами ще остави, всичко е на самотек! – вика старшията.
-На самотек е и на доизживяване. Не може да дават машина с подклинена защита на бърз влак и да искат да няма авария! – викам му.
-А ти да знаеш, миналата седмица една Карпатска мечка се запали на експреса и го остави насред полето.
-Ами ще го остави, щото е калпава! – казах му и отидох да си поръчам бира, не ме сдържаше.
Продължих после:
-За мен старши, влакът не е от значение. Искам единствено да докарам пътниците на време. Машината, тя е за това да тегли влака, и ще го тегли, иначе в Кремика!.
Аз тази сутрин, ставайки в 4:30 единствено исках този влак да е на време, да си кажат пътниците, ей това е влак, пътнически, но на време…

[Mario Evstatiev]

lok45111:Ето още нещо, писано от мен и засягащо именно локомотивното дело и любовта на човекът към машината...
Приятно четене!

"Даниела"

Бях един от малкото, работили в Митровския жп. район веднага след пускането на електрификацията му... От Чехия за там произведоха специална поръчка електровози. Големи, ръбави и шестосни - яки машини, влачеха по 1100 тона по нагорнището самички. Тука им се даде серия 47М, защото бяха продължение на базовата серия 47, която беше съставена от сандъци, а не от машини.
Тия от серия 47М там си ги наричахме "М"-ки, заради буквата в серията. При нас бачкаха предимно малките номера - 001, 002, 006, 021 и т.н. По Варна се бяха уредили с машини от 5-та доставка - 091, 092, 093, 094. Неусетно обаче годините минаха и дойде 2003-та. От 54 общо локомотива(имаше пропуски в номерата) останаха сигурно 7-8 работещи. Всичко друго спряха и бастисаха. От Варна си разкараха "големите" номера и при нас попаднаха 093 и 094, а 091 я пратили в Стара Загора. Говоря за 091 защото именно тя щеше да стане героиня...
Някой глупак нареди серията да се спре, като останат само машини, преминали през КВР в ЛВЗ - Русе. А там, оле Боже, най - безчувствено съсипваха още хубавите кабини, слагаха някакви измислени пултове, порменяха схеми, модифицираха КСП-то...
Първата такава машина беше 47М006 - остави, че я съсипаха, ами я овапцаха в някакви сини краски, но пък вървеше. Въпреки, че реално нямаше много общо с 47М...
Другите машини нямаха розова съдба... Закараха ги в Плевен, където ги изпонарязаха. Изведнъж се установи, че в момента серията си има само 4 представители - 006, 091, 093 и 094. Тази 091 никой не вярваше, че я има и, че е запазена в напълно оригинален вид, докато през 2005 г. от Стара Загора не ни я дадоха да и правиме ГПР. В малкото ни депо всички гледахме като невиждали. Нямаше нищо побългарено, кабините бяха като нови, машинното, въпреки времето, през което 47М091 е била в изолация, беше чисто като аптека. Тъй като някои от майсторите, дето са правили "М"-ки са пенсионери вече, началникът на депото ги повика. Събрахме се група ентусиасти и отново започнахме това, което беше рутина преди години. На едно събрание началникът ни говореше:
"-Момчета, тук сме всички за едно единствено нещо. Тук сме за да спасиме една изчезваща серия и да покажеме на синове и внуци какво е дало началото на Митровската линия! Нека си спомниме всички първият влак... 6-цата(47М006) как наду свирка, окичена цяла в цветя и венци от старо и младо и как подкара първият си влак по още новичката линия. Нека си спомниме хората и песните, които я посрещнаха на Митровци... Нека благодариме на тези машини, като спасиме от вандализма последната останала!"
Това бяха думи, които във всички ни накараха нещо да трепне... Усетихме цялата празнична атмосфера по онова време. На всички беше мъчно, че се стигна до тук. 8 години след като пуснаха линията с тези машини, от 54 останали само 4, от които една единствена напълно запазена... Минаха се дни, седмици и месеци. В малкия ел. цех кипеше работа. Там от поне две години нищо се не беше правило. Бай Иван - стругарят отново беше застанал пред сатрият, но поддържан струг, Веско - апаратчика, отново залегнал над КСП-то си тананикаше народни песни, Дърводелецът с мерак поправяше брави и врати... В цеха се усещаше ведра атмосфера. Стругът на Бай Иван всякаш пееше... Неусетно се минаха два месеца и малко. Дойде денят, в който старата 52-ка изтегли навън 47М091. Беше празник. Спомнихме си всички как преди сме правили ГПР-та тук, как задружно се поддържаха машините, които машинистите обичаха като свои дъщери... Дойде баш - машинистът на тази серия - един побелял човек на име Митко, който беше карал първият влак със 006. Дойде и вика:
-Сега тази отново ще замърка като котенце! - и на лицето му проблясна усмивка...
-Пазете се от съоръженята, вдигам! - викна той на няколко ел. монтьори, суетящи се около КСП.
Чукна той ключа за "Вдигане пантограф, включване ГВП" и всички онемяха... Чу се изщракване на разединителя на ГВП и машината оживя. Вентилаторът на трафа замърка, а всички щеше да полудеят от радост.
Направиха се пробите и дойде време да излезне на път. Събрахме се на гарата и гледахме с отворени уста, как от депото излиза 47М091 и се прикача на пътническия влак за Монтана. Митко пак беше машинист, мен ме бяха писали второ лице. Смени той управлението и ми вика.
-А сега ти ще я изведеш напред!
За мен това беше прекрасно. Сърцето ми запрескача. Седнах на стола на машиниста, хванах с две ръце волана на контролера и гледах. Всичко ми се струваше като нещо ново, никога невиждано. С поглед обиколих целия пулт, припомних си кое къде е и вече бях готов. Светофорът като гордо изпъчен мъж със зелената си светлина ни показваше, че имаме път, че следващата гара очаква този уж обичаен пътнически влак. За нормалните пътници беше обичаен, но за нас, тези, които възстановихме тази машина, той беше празничен. От градината си Митко беше откъснал рози, които окачи отпред на машината, Леля Пенка - лаборантката в депото беше направила венец. Отново всякаш се повтаряше това, което се случи преди 8 години. На гарата се усещаше някаква по - ведра атмосфера. Дежурният ръководител ни даде път и потеглихме. С няколко движения вече почти бях набрал 28-ма позиция, КСП щракаше прекрасно, скоростомерът показваше 80 км/ч, аз набрах още 10 позиции и закрепи на 95 км/ч. Толкова е скоростта до следващата гара. Тяговите двигатели пееха като нови. Следваше надолнище и свалих тягата. Със завъртане в обратна посока на контролера включих реостатната спирачка и започнах да си регулирам скоростта. Плътно 95, нито отгоре, нито отдолу, направо се успа. Пътуването премина идеално. В Монтана също колегите се бяха насъбрали след като чуха медната свирка на тая машина. Всички се радваха, че отново една от тези машини е в движение и ще запази историята на серията. След това пътуване аз се върнах в София, а машината продължи да работи пътнически влакове по Митровския участък. След известно време я върнаха в Стара Загора, но там не стоя дълго. Месец и нещо и от Дирекцията изкараха заповед, с която машината ставаше собственост на нашето депо. Един от нашите машинисти отиде да я пирема в Стара Загора и я докара отново в Митровци. Пак още на другата сутрин пое пътническите влакове от дневната смяна. Всичко беше хубаво докато машината не направи километри за КР. От Дирекцията изпратиха заповед, в която се споменаваше, че през Август 2006г. според договорка на Железницата и "ЛВЗ - АД" гр. Русе, машината трябва да бъде подадена за Капитален ремонт и модификация. Аз по това време бях в София, но тъй като съм един от радетелите за запазване на серията, машинистът Митко ми се обади. Всички се чудехме какво да правиме. Остават два месеца, през които трябва да се измисли решение. Започна писане тук, писане там и не след дълго решението дойде най - неочаквано. В Карловския район, който е собственост на "ЖС - АД" им трябват машини за помощната служба. След разговори с началниците се реши машината да бъде разменена за една от техните 471. По този начин се прекратяват правомощията на нашата Дирекция за разпореждане с 47М091. Уговорката с Директора на "ЖС" беше да се проведе курс за правоспособност в Подуяне и машината да започне работа в Карлово. Тъй като Митко се отказа да работи на нея в Карлово, мен ме пратиха. Прикрепиха ми я и започнахме 4 бригади да работиме. Със всяко дежурство усещах, че към тази машина изпитвам някаква особена привързаност. Продължавах междувременно да се боря с нашата Дирекция чрез писма и депеши... Изписах сигурно тон хартия, но отговор нямаше.
Тъой като е уникална(единствена вече) тази машина, реших да и дам някакво име, с което да я наричаме помежду си. Реших да я нарека на човек, който е многозначим за мен, а самото име дойде от една сръбска песен, в която се пееше "Лепа Даниела". В превод на български думата "лепа" означаваше "красива", а това с пълна сила важеше за 47М091. Така и реших. На едно събиране на четирите бригади в една Карловска кръчма, споделих идеята си. Машината беше наречена "Даниела", а някои от нас си я наричаха "Лепа Даниела". С това име се почу в Карловския район. За кратко време това стана по - известно от серията и номера и. Междувременно в Подуяне се направи курса за правоспособност и още 4 бригади се включиха в работата по Карловският участък. Вече обезнадежден реших, че "Даниела" ще работи помощна докато я бракуват, но отговор от Дирекцията ме разубеди в тази си мисъл. След дълго писане и главоболия имаше резултат:
"Уважаеми Господа,
на ваше предложение №... за запазнаве на локомотив 47М091, инв. №3091 по описа на ЖП тракция..., Ви уведомяваме, че сме съгласни локомотивът да се поддържа в ЖП депо Митровци и на базата на ПЛС №.... получава статут на Музеен действащ локомотив с разрешението същият да продължи да обслужва пътнически влакове в участъка Митровци - Монтана, като се съблюдава техническото му състояние и същият се поддържа в образцов външен вид."

С тази заповед практически всички мъки свършиха. Апетита на ЛВЗ - Русе да унищожи последната единица от серията беше вече напразен. В Митровци се събрахме отново всички радетели на Музейното дело да отпразнуваме нашата победа над вандалското отношение към мезуйните машини. Седмица след това "Лепа Даниела" беше докарана в Митровци, където мина обстоен технически преглед, беше излъскана до блясък и подготвена за утрешното си пътуване. Никой не знаеше какво сме решили, не можеше и да знае...
Аз преспах в стаите на депо Митровци и на следващата сутрин още в 6:30 станах и започнах да преглеждам машината. Взех масльонката и подмазах тук - там, забърсах, попритегнах някой друг болт и се явих при деломайстора. Той ми каза, че имам трасе за изолирано движение до Монтана. Така без проблеми стигнах и ме пратиха на гара Втори район. Днес Митко беше второто лице. Пита ме и той неразбрал:
-Абе какво ще караме от тука?!
-Ще видиш! - викам му.
Дойде бързият от Карлово и сякоха от него 471-цата, която го докара. Дежурният идва и ми вика да се прегарирам на него. Митко предусетил вече пак пита:
-Абе, ние бързият да не караме?!
-Бързият естествено! Днеска хубаво ще поразходиме Даниела!
Той не можеше да повярва, когато се прикачихме на този влак. Дори когато тръгнахме още не вярваше. Беше онемял. И не само той. В София се беше събрала сгледа, на Средния район също имаше зяпачи. Всички се бяха събрали да видят "Лепа Даниела", която неуморно дърпаше влака и поздравяваше всеки със свирката си, която отекваше надалеч в полето...

[Railroader]

Я да сложа тази поема на Вапцаров и в този форум.

Влак

Никола Вапцаров

Влак през гарата протегнат.
Празник. Слънцето блести.
И народа се тълпи
на перона.
Той от жегата ще бега
там – навън, навън, навън
под дърветата, където
има в туй горещо лето
сянка и спокоен сън.

А отпред на влака чака
горделивата машина.
И кълба от дим изскачат
и се пръскат над комина.

Ние с тебе, мой читател,
Ще отидем на Владая.
Там е толкова приятно!
там на воля ще играем!

И когато падне мрак
над зелената гора,
ние с вечерния влак
ще се върнем у дома.

Влак напред лети, лети!...
Но машината сама
не върви –
трябва пара.
Кой я кара? –
Машиниста и огняра.

Машинистът бди на пост –
той командва всеки лост.
А огняра, в пот облен,
хвърля въглища в пещта,
че машината реве:
Знай добре, знай добре
Пара трябва ми на мен,
много пара и вода.




Към Владая влак лети.
Пътя стръмен e нагоре.
И машината сумти
и се моли, и говори:
- Ох, не мога, ох не мога,
оставете ме за бога
дъх за малко да си взема!
А огняра отговаря:
- Няма време! Няма време!

- Уморена си - аз зная –
й отвръща машиниста. –
Ще починеш на Владая,
малко там ще те почистим
и ще ти дадем вода.
Да, да,
там ще ти дадем вода!

Ето и Владая! Ето
под разлистени дървета
сенки в близката гора
и полянки за игра.
Тук ще спреме, мой читател,
тук е толкова приятно!
И когато падне мрак
над зелената гора,
ние с вечерния влак
ще се върнем у дома.



ІІ

Стига песни и игри!
Над гори и канари
вечерния здрач пълзи,
над горите, с здрач покрити,
виснат сиви,
дъжделиви,
буреносни
зли
мъгли.






Ей, читателю, ела
да се върнем у дома!
Не виде ли, капка дъжд
падна вече.
Изведнъж
Недалече
секна огнена стрела.
У дома! У дома!

Нататък, нататък са хукнали всички,
нататък, нататък към гарата тичат,
там влака ще чака народа уплашен,
че бурята иде свирепа и страшна,
да бързаме здраво, читателю драг,
че гони ни буря, че гони ни мрак.

Най-после и гарата стигнахме! Ето,
чиновника спретнат стои пред гишето,
народа се блъска, тълпи се отвред,
а той разпорежда: - Полека! Със ред!
Печат ще ударя на всеки билет!

Госпожа една си протяга ръцете:
- Ах, моля, изгубих си днеска билета,
за София искам сега да си взема.
Ще дойде ли влака таз вечер навреме?
- Разбира се, да, разбира се, да,
но моля, запазвайте ред, господа!

Чиновника вече затваря гишето,
печат е ударен на всички билети.
А телефонът отсреща звъни:
- О ти ли си? Здрасти, колега! Вали...
Пристигна ли влака?... Пусни го навреме,
машината трябва вода да си вземе.
Дочуване. Чу ли? Пусни го навреме!

Чуй как тръпнат и потракват
релсите. Това е влака!
Нека вятъра фучи,
нека вън дъжда се лее!







Виж, три огнени очи
бързо мрака разпиляват,
иде той насам и бодро
колелата се въртят,
като че разказват гордо
за изминалия път.
Чуй, той кани от далече:
“Тук при мен, при мен, човече,
тука вятъра не духа,
тук е топло, тук е сухо.
Ще починете, а аз
ще ви заведа у вас.”

А пък входния семафор
своята ръка размахва
и със важен, важен жест
казва: “Път свободен! Влез!”

Спира влака пред перона,
спират двадесет вагона
и за миг сред глъч и врява,
виж, перона опустява.



ІІІ

Във купето има трима:
баба, старец и младеж.
И навлезли, тя подзема
със приветен, тих брътвеж:

- Вън вали ли? Да вали!
Време му е, нека плиска!
От градо ли сте, или
Татък некъде от близко?

- От градо сме. – А, така ли?
- Що не кажете тогава?!
Да сте чули и срещали
нейде Дино от Дъбрава?

Син ми е, та със старика
му отиваме на гости.
Да го видим, що се вика,
пък да сложим стари кости.


В ъгъла старика дреме
със луличка във устата
и във такт, с размерно време,
олюлява си главата.

А младежа гледа с мътни,
гледа с трескави очи
в коридора всеки пътник
и мълчи, мълчи, мълчи.

- Ще ти мине като куче –
- бабата го утешава. –
Във града светът е учен,
сетне, всичко с кураж става.

- Ех, с кураж... но и с пари!
- И парите требват, баби,
огънят да ги гори!
Откъм тех комай сме слаби

Но нали си млад, ще мине,
болестта от младост бега!
Не е тя за млади, сине,
тя на старите прилега!

- Има във града, разправят,
болница. Да мога там
да се настаня, тогава,
вярвам, ще ми мине. Знам

от село момче, което
мислехме, че ще умре,
влезе в нея и момчето
оздраве! Оздраве!

И отново пак мълчи,
пак унася се младежа.
Бабата го гледа с нежни,
топли, майчини очи...

Колко хубави мечти
носиш в своите купета,
влак, преминал през гори
и през ширните полета!




Но за всичките съдби
там – в вагоните закрити,
кой на поста вярно бди
със очи във мрака впити?

Кой във дневната омара
и във вечерния мрак
с равномерно темпо верно
кара пътнишкия влак? –
Машиниста и огняра.

Тя, машината, е също
като всеки жив човек,
по нагорнището пъшка,
а надолу удря в бег.

И затуй, когато мина
влака гарата, надолу
облекчената машина
машиниста взе да моли:

- Ох, пусни ме! Охлаби
ти спирачките и аз
ще се спусна нанадоле
с триста километра в час.

Охлаби и ще се спусна,
в мене сигурен бъди,
ще премина аз изкусно
леко всеки нов завой.
С триста километра в час
ще летя във мрака аз,
не се бой, не се бой!
Само малко охлаби.
Ах, да знаеш как обичам
по надолното да тичам!...
Милостив към мен бъди!

Машинистът й отвръща:
- А защо, проклета дъще,
ти по стръмното нагоре
друго молиш и говориш?






- Ех, нима така се кара
влак по този хубав път?!
Тук не трябва даже пара,
колелата се въртят
тихо, гладко, с устрем лек
и помислил би човек –
не вървят,
а летят.

Машинистът отговаря:
- Още десет километра
мога да отпусна аз,
но надоле с ред ще караш.
Виж, отвън е дъжд и вятър,
да не стягам час по час
със спирачката. Разбра ли?

А машината се хвали:
- Трака-трак, трака-трак,
не ме плаши дъжд и мрак,
имам аз отпред прожектор,
той ми свети надалеко.
- Трака-трак, трака-трак,
не ме плаши дъжд и мрак.

*

Тук е топло, приятно, нали?
Във вагона дъжда не вали,
но вънка със дъжд и със вятър се бори
човек неуморен.

Обхожда веднъж той и пак се повръща,
обхожда железния път
и мисли: “Сега са заспали във къщи
дечицата – кротичко спят.”

Той мисли за тези дечица, които
отиват със влака в града,
и гледа небето – пробито корито,
което изсипва дъжда.

“Ще мина отново. Да бъдем на чисто.
Ще падне случайно скала...
И как ли ще може сега машиниста
да види сред тази мъгла?”


Човека потъва сред мрака,
а влака лети като бясна стрела,
потиска небето със мрак дефилето,
със мрак и със гъста мъгла.

“Аз съм могъща и мощна машина,
аз съм с стоманни ръце,
моята плът е корава и здрава,
огън е мойто сърце.

Аз не познавам какво е умора,
мога да мина стрела.
Със дъжд и със вятър, със хали се боря
и с непрогледна мъгла.”

А огняра й говори:
- Как по стръмното нагоре,
ако не подхвърля аз
въглища във твойта пещ,
ще се движиш ти тогаз?
Щеш не щеш,
ще запреш!

- Ах, ти жалка самохвалка –
машиниста се обажда, -
как във твоята глава
толкоз глупости се раждат?!

И защо са тез хвалби?
Ей сега, ако река
да натегна с таз ръка
здраво твоята спирачка,
мислиш ли, че можеш ти
да направиш поне крачка?

А машината отвръща:
- Аз съм силна и могъща,
но с спирачка всеки знае
другите да обуздае.

Вий сте слаби, слаби, слаби,
с жалки немощни ръце
и страхливи като баби,
без сърце, без сърце.




Вас ви чакат цял живот
в къщи вашите деца.
Щом усиля своя ход,
Вие бърчите лица.
Срамота! Срамота!

Изведнъж в мъгла и дъжд,
там неясно
ту просветне, ту угасне
светлина! Светлина!
Стой! Отпред червен фенер!
Стой! На срещния завой –
кантонер!

Приближава все по-ясно,
расне страшната опасност
сред мъгла. Ето на:
там скала, скала, скала!

Машинистът е на пост
и спирачката е в ход.
Той командва всеки лост,
бди над нашия живот!

Бавно, бавно спира влака,
а отпред стои и чака
във ръката със фенер
бледен, мокър кантонер.

Той не чака тук награда,
виж сърдечните очи:
колко скромност, колко радост
и наивност в тях личи.

Тъй е скромен, мой читател,
всеки истински герой.
И когато чуеш вой
и хвалби от свой приятел,
знай, че той, знай, че той
не е никакъв герой!

От вагоните изскачат
дружно всичките спирачи
и със общи сили те
се напъват в миг, така че
виж скалата отлете
по надолнището, значи.

А началник-влака гледа:
няма никаква повреда.
Релсата напълно здрава,
що да чакаме тогава?
Чува се сигнал и пак
тръгва пътнишкия влак.

- - - - - - - - - - - - - - - - - -
Браво, браво, Вестинг Хаус,
Хардий, Божич, Кунц и Кнор,
Вечна слава, вечна слава –
колелата пеят в хор,

че измислихте спирачки
здрави, сигурни, добри –
една ръчка завърти
и тогава спираш, значи,
точно дето искаш ти.

Браво, браво вам, другари,
машинисти и огняри,
що опасвате света
чак от северния студ
до екваторния пек
и разнасяте честта
и труда, и гордостта
на културния човек.

Браво, бодри кантонери!
Със сигналните фенери
в дъжд и вятър, в пек и студ
вие в непосилен труд
бдите, пазите редът.

Браво, браво вам, безбройни,
вам безименни герои!
Вам, които тук ви нема
в тази мъничка поема,
без които кой знай как
би пътувал всеки влак.












За написването на поемата “Влак” дава сведения бившия локомотивен машинист Йордан В. Коларов, при когото Вапцаров е работил като локомотивен огняр 14 месеца.
“Веднъж бяхме назначени в увеселителен влак за Владая. Влакът беше много тежък, локомотивът едвам го влачеше, пещта почти не се затваряше. От влака се чуваха веселите песни и смехът на излетниците. Във Владая Кольо отказа да се разходим, защото искал да пише. Трябваше да потеглим обратно към 20-часа. Към 17-часа се изви страшна буря с проливен дъжд. Към втория кантон влакът беше спрян с взривове и червен сигнал. На линията беше паднала огромна скала и чакъл. Преодолявайки бурята, бдителният кантонер предотврати една ужасна катастрофа.”
Й. Коларов смята, че тъкмо това пътуване през 1937 година е поводът за написването на “Влак”. “След няколко дена – продължава той – Кольо ми прочете ръкописа на поемата, като ме молеше за критика.”
Вапцаров обаче не можал да публикува лесно и изцяло поемата: “... при една среща го намерих доста посърнал и обезсърчен – пише неговия съученик Йосиф Рангелов. – Не можел да издаде железничарската поема “Влак”, понеже на всички места, където правил необходимите опити, му искали да внесе някои изменения и съкращения в поемата, а той държеше тя да се напечата така както я бе написал. Желанието му да излезе тази поема на бял свят е доста голямо, дори смяташе да прави опит да я предложи на Министерството на железниците...”

[Railroader]

Жени на машинисти

Не се ли умориха да ни чакат
жените ни, добрите ни жени?
В самотни сънища ни викат,
а в дните им тревогата звъни.
На масата пред празнична вечеря
те сядат мълчаливо. И сами.
А покрай нас перони стрелят
и ревност във сърцата ни ръми...
Жените ни, добрите ни съпруги -
не се ли умориха да мълчат
за времето без нас? За болки други -
жените ни, добрите ни съпруги.

Красимир Манев,
локомотивен машинист при депо Русе

И...

Пътник

Георги Рангелов

Малка гара. Дремеща чакалня.
Колко време има тук престой?
Спирката дали не е трамвайна,
влакът ми - среднощен часовой?
Идвам уж, а нещо си отива.
Портата с ръждясал катинар
скърца остро, тъжна и свадлива,
като някой старец градинар.
Тъмен, хоризонтът тича,
срещу влака с огнени очи.
Гарата, душата на момиче
чака някого. Личи...
Уморена, старата чакалня,
крие моя пътнишки билет
в първото гише - изповедалня...
Влакът чака. Имам луд късмет!

[Railroader]

Това вече е мое лично авторство.

Сълза на релсата

Тъжен влак във мен пътува,
в моятя душа.
Мрачни спирки го посрещат
с мътна светлина.

Семафори с провиснали крила
едвам мъждукат в мрака.
Релсите покрити със ръжда
потънали са в буренака.

Сгърбен машинистът плаче,
сам и няма как.
В момента той е назначен
да вози празен влак.

Вагонните прозорци тъмни,
без искрица, мъждина.
Купетата без друго празни,
отблъскват с' свойта самота.

Прожекторът на влака свети
през сълзи и във мъгла.
И се взира машинистът
за светла, оживена гара.

12. ХІІ. 2005.

Ето един друг поглед върху тематиката за влаковете, показващ, че те не са само стотици тонове желязо и още хиляди километри стоманен път под тях.

[Mario Evstatiev]

Браво, много хубави стихове

Що не напишеш едно за добрите стари R-ки, ти можеш

[Mario Evstatiev]

Електровоз

На гарата в нощта, сам сред тъмнина,
на първи коловоз чака помощен електровоз,
и очаква той да избутва тежки влакове без брой,
няма студ, дъжд, мъгла, на поста си стои обвит в тъмнина.

Стои като войник на пост този помощен електровоз,
за железницата той е дал годините си и труда си,
макар и доста остарял, своя пост на никой не би сдал,
вярно е, че не блести с красота, но път се доказва със мощта,
с която влакове без чет е прекарал през Балкана.

[Railroader]

Влакът от последния коловоз
Вайлет Р. Кецкарова (allyvrk)
Раздел: РАЗКАЗИ


Тя беше бедно 14 – годишно момиченце и живееше в малка къщурка близо до ЖП гарата. Всеки ден слушаше шума от локомотивите на преминаващите влакове, усещаше как земята се тресе под тежестта на мощните стоманени колелета.



Тази беше единствената гара в малкото градче и тя се чувстваше някак си горда, че живее толкова близо до главната връзка на това забравено място с останалата част от света. Често обичаше да ходи до гарата, заставаше на перона и наблюдаваше как влаковете пристигат и си тръгват и намираше невероятно удоволствие в това. С нетърпение очакваше всеки следваш, сякаш той щеше да й донесе писмо от някой несъществуващ любим.



Странното беше, че за всички тези години тя така и не беше научила разписанието на влаковете. Тя просто наблюдаваше как те идват, изчакват известно време – някои повече, други по – малко, и в крайна сметка всички си заминават. Едни престояваха с часове, други само няколко минути, трети едва изчакваха пътниците да се качат и веднага потегляха... Но тя никога не можеше да определи графика им – може би просто защото нямаше такъв? Може би това беше единствената спирка в света, през която влаковете не се движеха по разписание.



Искаше й се и на нея един ден да пътува с влак. Да види нови земи, да се запознае с нови хора, да разбере как живеят другите. Мечтаеше си да стане машинист, поне за малко, да управлява влака, който ще я заведе на места, за които беше само чела в дебелите книги от голямата библиотека в хола.



Но докато всичко това се случеше, оставаше й само да наблюдава как пътниците се качват и махат за сбогом, после тежките колела бавно се завъртат и влакът потегля тромаво. Тя го изпращаше с поглед докато потъне в хоризонта. И тогава се чуваше свирка и в далечината се задаваше следващият – все така тайнствен и загадъчен за нея, тя не знаеше нито откъде идва, нито накъде отива.



Когато влакът приближи тя отиде при човека със синята униформа и палката, с която посочва, че влакът трябва да спре и го попита:



- От къде идва този влак?



- От един голям град, седем спирки преди нашата.



- А накъде отива? – с трепет произнесе тя следващия си въпрос.



- Много далеч – отвърна човекът със синята униформа. - И аз не знам точно, само знам, че скоро ще се върне, после пак ще замине...



Този влак наистина беше много красив - чистичък и новичък – и много бърз. “Може би един от най – новите модели” – помисли си тя. И така, докато си мечтаеше как един ден ще се качи в точно такъв влак и същевременно съжаляваше, че няма да е точно този, се чу пронизващия звук на свирката, мъжът със синята униформа размаха палката си и влакът напусна гарата.



Още едва бе затихнал шумът от колелетата му и ето – в далечината се зададе друг. Той се движеше невероятно бавно, може би имаше някаква повреда, а може би беше твърде натоварен – твърде много пътници имаше на него, още много други искаха да се качат и всички искаха точно този влак да ги закара там, за където са тръгнали. Дали това щеше да стане? Дали пътниците не трябваше да хванат следващия влак? Явно така беше писано, защото едва добрал се до гарата, влакът излезе от релсите. Пътниците трябваше веднага да бъдат изведени и влака – преместен, защото не се знаеше кога ще дойде някой да го поправи.



Но тя веднага разбра, че в този влак има нещо различно. Макар и още да не го осъзнаваше, дълбоко в сърцето си чувстваше, че той не е като останалите. Преместиха го на един заден коловоз, през който никога не минаваха влакове, за да не се пречка. И понеже не беше така лъскав и нов като предишния, в началото тя не му обърна кой знае какво внимание.



Минаха дни, седмици, а старият влак си стоеше все така непокътнат, забравен на най – крайния коловоз. Забравен от другите, но не и от нея. Все по – малко влакове започнаха да минават през тази самотна спирка, а и тези, които все още минаваха, не се застояваха дълго, а само след минути си тръгваха.



И тъй като си нямаше друга работа, тя отиваше да разглежда стария изоставен влак. С интерес изследваше всеки вагон, всяко купе, разхождаше се по тесните прави коридорчета и с часове стоеше на прозорците, представяйки си как силната въздушна струя размята дългите й коси при движението. После отиваше в кабината на машиниста, сядаше на едно столче и си мечтаеше да чуе свирката на човека в синята униформа и бавно да потегли... Към нещо ново, нещо вълнуващо, нещо необикновено...







Две години бяха изминали вече, откакто влакът беше изоставен на последния коловоз. Не минаваше и ден, в който тя да не го посети. Тя обичаше този влак, чувстваше се свързана с него, той се беше превърнал в нещо като втори дом за нея. Винаги, когато беше тъжна или отчаяна, или просто й се искаше да поплаче, тя идваше тук. Беше осъзнала, че винаги е искала да пътува точно с такъв влак и надеждата, че това един ден ще се случи я крепеше и й даваше сили.



А дали... дали тя не би могла да пътува един ден точно с този влак...? Когато го поправят? “М-м-м, едва ли! Но... но някой точно като него...!” И тя продължаваше да си мечтае; колкото по – безнадеждни изглеждаха мечтите й, толкова по – силно ставаше желанието й да ги постигне. Дали в крайна сметка ще успее?

Всички ще разберем, когато този ден дойде...

03/2002

© Вайлет Р. Кецкарова Всички права запазени.

[Railroader]

Американският ACELA EXPRESS нарисуван от мен в две различни графични техники: молив и т. н. "суха игла".

[Гост]

БРАВО!!!БРАВОО!!!

[42 072.9]

Много хубави графики, поздравления.

[Railroader]

Благодаря ви много! Наистина са рисувани с любов.
Интересното е, че когато ги сложих в този форум, вие веднага забелязахте. Още веднъж ви благодаря! Когато ги пуснах още преди месеци във форума на Циров, няма, братче, ни следа от коментар! Толкова им е пукало на хората за моите графики, някакви си там рисунчици. Нищо не искам да кажа на вас, не ме разбирайте погрешно! Просто в другия форум, темата "Железницата в творчеството" умря.

[rexkos]

И от мен поздравления за прекрасните рисунки, Rail_Soldier!!! Отлично си се справил. Изглежда, че си много добър художник. Пожелавам ти занапред да правиш все по-хубави и по-хубави рисунки.Още веднъж БРАВО!

[42 072.9]

Продължавай във същия дух! Ще ми се скоро да видя и графики на наш подвижен състав

[Railroader]

И пак благодарности!!!
Ще гледам да се постарая и над пресъздаването върху лист хартия на наш подвижен състав.