Снощи завърших моето поредно такова. С приятелката ми бяхме решили със скромната сума от 220 лева да си организираме тридневна ЖП разходка. В понеделник (25.08.2008 г.) сутринта се срещнахме в 6:30 на Централна гара - София. Щяхме да пътуваме с УБВ София-Варна, тръгващ в 6:50, последната ни спирка беше Горна Оряховица, където щяхме да се прекачим на КПВ до Велико Търново. Имахме малко ядове - бяха ни дали (както винаги) места, обратни на посоката на движение (а аз от всичко най-много мразя да пътувам наопаки). Хубавото беше, че до Мездра влакът беше полупразен и хубави свободни места имаше. Е, въпреки че местата ни бяха за 2-ри вагон, дефилето го прекарахме в 3-ти. Обожавам дефилето... Толкова много красиви гледки, сбрани в има-няма 100 километров участък. Самата ЖП линия е един доста привлекателен обект за ЖП любителите - многобройните тунели (22 на брой в посока Горна Оряховица, ако не се лъжа) и виадукти страшно ме впечатляват всеки път, когато пътувам по 2-ра линия между София и Мездра. Особено съм впечатлен от областите около Лакатник, Елисейна, Зверино, Черепиш, Мездра-юг - тунел, прокопан в голи скали, изглежда величествено. Специално гледах след Зверино за тунел 19, който бях виждал само на снимка - е на това му казвам тунел с архитектура! Шарен, с едни пръчки отгоре, все едно фазан или не знам какво... След Мездра правим последния преход през Предбалкана и след Червен бряг вече сме в Дунавската равнина - не от любимите ми участъци, но не и от омразните ми. Просто няколко часа полета и пак полета не представляват особено голям интерес за мен. Към 11:00 пристигнахме в Горна Оряховица. КПВ-то вече ни чакаше, купихме си по нещо за залъгване на глада и се настанихме в него. Въпреки, че повечето КПВ-та са с доста стари вагони и определено напомнят на някои музейни експонати, аз доста ги харесвам. Подредбата на седалките и въобще атмосферата вътре някак си ме омагьосва. На гара Горна Оряховица както винаги се наложи да изчакаме някой и друг влак и с 10-20 минути закъснение отпътувахме към Търново. Тук се започва поредицата от красиви гледки, които се разкриват пред очите ни при навлизането в Предбалкана - особено в района на Велико Търново. Красив град, необичаен. Къща над къща, нещо, което почти никъде другаде не може да се види. Преминахме през запустялата и порутена гара Трапезица и се мушнахме в първия тунел под града. Обожавам тунелите, тези двата под Търново са ми любимци, въпреки че са доста късички. Напуснахме първия тунел, преминахме по известния мост над Янтра и се вмъкнахме във втория тунел. Направи ми впечатление, че по средата стените му не са облицовани с каменни блокове, а бяха като че ли естествени - релефна скала. Пристигнахме на гарата, първата ни работа беше да си вземем билети за следващия ден, а след това да се обадим на хазяйката, да се срещнем с нея и да се настаним в квартирата за нощувка. Закъсняхме обаче - служителките на гарата бяха в обедна почивка. Направо отидохме и хванахме автобус 13, който ни отведе до съда, където имахме среща с хазяйката. След 5 минутно чакане тя се появи - симпатична възрастна жена, доста учтива и приятелски настроена - обожавам такива хора. След като се настанихме в стаята - хубава спалня с голямо двойно легло, меки дюшеци и чисти завивки и възглавници + един голям телевизор, ние отпрашихме към Царевец - не го бяхме посещавали преди. Преди това обаче пак отидохме до гарата (тя беше на 20 минути път от квартирата) и си взехме билети - Велико Търново - Габрово с прекачване в Царева Ливада. След това хванахме автобус 5 за Царевец... Автобусът доста обикаля, но преминава през търновски квартали, каквито не съм и подозирал, че съществуват. То бяха едни спускания, изкачвания, остри завои... Все едно преминаваш през висок планински проход! След много обикаляне най-накрая пристигнахме на спирка Царевец, точно до входа към хълма. Слязохме, взехме си една минерална вода, картички и се запътихме към билетното гише. Взехме си ученически билети (още сме мънинки
) и влязохме през първата крепностна врата. Няма да разказвам надълго и нашироко за престоя ни там, само ще споделя, че от много време фобията ни от височини не се беше обаждала. Е, там се обади... А също така и патриотичното ни чувство. Обиколихме целия хълм, качихме се с асансьора до върха на църковната кула - страхотна гледка, но и обръщаща сърцето на страхливите от височини. След няколко часа вече напуснахме Царевец и хванахме друг автобус, минаващ до началото на Самоводската чаршия. С него отидохме до центъра, където започнахме разпитване за компютърен клуб - не можехме и за ден да се откъснем от тази мания - Интернет... След дълго търсене намерихме клуб, проверихме си пощи, форуми и прочие. После намерихме една закусвалня и си взехме по един хубав голям дюнер. Напапахме се, разходихме се из пазара и търговския център, пихме по една бира в едно кръчме до центъра и отидохме в квартирата. Пуснахме малко телевизия, но аз набързо заспах - все пак сутринта бяхме станали доста рано, а и предните няколко дни почти не бях спал (в такива случаи и сексът не помага за разбуждане на сетивата). На другата сутрин станахме в 7:30 - влакът ни беше в 8:50. Хапнахме по една баничка на спирката на автобуса (автобус номер 13, любимото ми число), пуснахме стотинки в кафе машината за горещ шоколад, но автобусът пристигна и се наложи да оставим шоколада на произвола на съдбата. След като пристигнахме на гарата решихме там да си вземем горещи напитки за добро утро, но още не бяха заредили кафе автомата. За първи път там видях как се зарежда - тамън уловихме момента как човека поставя чаши, бъркалки, слага захар, кафе, какао и прочие! След малко влакът (Шумен - Пловдив) пристигна и отпрашихме за Царева ливада. В купето се случихме пак на приятелски настроени хора - мъж на около 50 години, шуменец, който бил закъсал с колата си на Шипка. Свалил колата на инерция до Габрово и я оставил там, а сега отиваше с инструменти да я ремонтира. Другият съпътник беше младо момче, старозагорец, женен в Търново. Именно той ни разказа много неща за района, показа ни къде точно се намира Дряновския манастир, разказ ни за други забележителности. Същевременно започнахме навлизането в Балкана - моята любима планина. Отново красиви гледки - влакът се движи близо до шосето към Габрово, но то се намира от другата страна на Дряновска река, а и доста по-високо - разположено точно на една поредица от красиви скали. След 2 или 3 тунела пристигнахме на Царева ливада и с шуменеца се прекачихме в КПВ Царева ливада - Габрово. Не бях пътувал по тази линия, не бях ходил в Габрово преди. Очарова ме това, че накъдето погледнеш - все непрогледна гора. Имаше няколко тунела, дори няколко необлицовани (любимите ми), а и много ни учудиха разни запустели спирки насред нищото. Накрая пристигнахме в Габрово. Градът нещо не ни хареса... поне в района около гарата и автогарата. Веднага започнахме да разпитваме за упътване към автогарата - мислехме да ходим до Етъра, но в последствие решихме да минем направо през Шипченския проход и да слезем на вр. Столетов. Слава богу хванахме автобус Плевен - Бургас! Не бях пътувал през прохода Шипка... Останах впечатлен и уплашен - наистина опасно шосе. Толкова много остри завои и такова изкачване не бях виждал, а ТИР-овете се нижеха един след друг заплашително и задръстваха половината шосе - често се чудех дали няма да се блъснем в някой такъв. Слава богу дотам не се стигна! Обаче ние не знаехме къде трябва да слезем, а шофьорът явно беше забравил, че има пътници за вр. Столетов и подмина спирката. Щом започнахме да се спускаме изтичах при него и попитах:- Да не би да минахме спирката за Столетов?
- Да, минахме я. Аз погледнах дали има някой за слизане и не ви видях да сте се изправили.
Въпреки всичко, спряха ни малко по надолу и ние с момичето ми се изсипахме с торбите ни с дрехи и прочие насред шосето. 10 минути се връщахме пеша нагоре, докато стигнахме площада под стъпалата към паметника. Започна се едно изкачване, отначало лесно, после доста уморени се запъхтяхме и едва пристъпвахме от стъпало на стъпало (слава богу през 20-на стъпала имаше площадки с пейки, някои разбити, други все още не...), но желанието да стигнем до паметника ни помогна да се изкачим до горе. Незабравим момент... Гледката оттам е неповторима, както и усещането да си на такова място, където се е решавало бъдещето на нашата родина и където наши и руски момчета са пролели кръвта си за нашата свобода. Разходихме се до кръста, забит на доста стръмни и назъбени скали, точно до източния склон на връх Столетов. Неописуема гледка се откри към Казанлъшкото поле, язовир Копринка и Средна гора. На запад пред очите ни се разкри най-голямата ни планинска ливада - Узана, известна още с това, че на нея се намира абсолютният географси център на България. На изток стърчеше връх Бузлуджа със социалистическата летяща чиния, на запад се простираха по-ниските старопланински върхове, прохода, а долу лежеше дългият град Габрово, от който идвахме. Страх, не страх, взехме си билети за паметника и влязохме. Вътрешността му е превърната в музей. 7-8 етажа с площадки, на които са изложени картини, копие на самарското знаме, оръжия, карти, схеми и други забележителности, свързани с боевете при Шипка, а от последния етаж до върха на паметника водят едни вити стълби. С много страх се качих, погледнах и... сърцето ми замря. Започнах да прикляквам, стомахът ми се обърна... Фобията ми отново се обади, този път беше по-страшно от Царевец. Гледката - страхотна, но не за хора със слаби сърца! Веднага се дръпнах и се спуснах по стъпалата надолу, а приятелката ми остана да снима панорамата от върха. След това слязохме, направихме последни снимки за "чао", и започнахме спускане по стъпалата, които час преди това здравата ни озориха. Бяхме доволни, че най-после сме видели отблизо това неповторимо място, носещо в себе си спомена за тези славни битки, описани от Иван Вазов в неговата Епопея на забравените... Сега дойде проблемът как ще слезем от прохода - бяхме твърдо решили да не се връщаме в Габрово, а да идем в Казанлък. Висяхме, чакахме автобус да мине, но... за съжаление само автомобили, и то повечето на чужденци... Да, само чужденци, и на паметника само чужденци, и предния ден на Царевец само чужденци... Явно българинът вече не обича да посещава красотите на своята родина... Накрая решихме да спрем някого на стоп и случихме на младо момче, пътуващо от Велико Търново към Пловдив. Спускането към гр. Шипка беше също незабравимо, от шосето се откриваше страхотната гледка към Казанлъшкото поле. Момчето ни спря на изхода от прохода, т.е. на входа към гр. Шипка. Там разпитахме за автобуси към Казанлък и ни упътиха към центъра. Нямахме време да отидем до храм-паметника Шипка, но успяхме да видим златните му кубета от шосето и ги снимахме. На центъра стигнахме малко преди 14:00, а тогава имаше автобус за Казанлък. Незнайно защо автобусът не дойде и трябваше да чакаме този в 14:30. С него за половин час пътувахме до Казанлък, преминавайки през историческото село Шейново, през село Енина и т.н. Казанлък е красив град, атмосферата е приятна, спокойно е. Всъщност, всеки град е хубав в сравнение в София, но сега не ми се говори по този въпрос... Автобусът ни откара до автогарата, която се намира точно зад ЖП гарата. Купихме си билети за Трявна с прекачване в Тулово и пак потърсихме компютърен клуб. Едно казанлъшко момиче, връстница на приятелката ми, ни упъти до центъра, където имаше клуб и пак си проверихме каквото имахме да си проверяваме. След това си взехме по един бургер и отидохме на гарата, тъй като трябваше да хванем КПВ Казанлък - Зимница в 16:30. На Тулово се прекачихме на Пловдив - Шумен, с който бяхме пътували сутринта до Царева ливада. Трансбалканският участък от 4-та линия е живописен, особено района между Кръстец и Плачковци и около гарите Радунци и Борущица. Множество тунели, след Кръстец множество красиви гледки от билото на планината, след това прословутата осморка, при която влакът се спуска от билото през поредица от криви тунели към Плачковци... Пристигнахме в Трявна и се зачудихме за кой град да продължим следващия ден (вчерашна дата). Спорихме, спорихме... Исках в Клисура да отидем, приятелката ми не искаше. Не искаше да чуе за Клисура, Копривщица и т.н., тъй като вече бяхме ходили там наскоро и не и се ходеше пак. Обмисляхме вариант с пътуване до Враца, а оттам към София, но не се връзваха разписанията на влаковете, а и не ни се пътуваше отново по 2-ра линия - искахме разнообразие, а и все пак обиколка правим! Накрая жената за билетите ни посъветва да отидем до Пловдив - и там не бяхме ходили! Взехме си билет за Пловдив с прекачване в Стара Загора, влакът ни беше в 6:30 сутринта. Настанихме се в квартирата, в която бяхме и при предишното ни ходене в Трявна и отидохме на центъра в една пицария, където добре похапнахме. Е, имахме малко караници там, тъй като половин час убеждавам приятелката ми да не си взима лазаня болонезе, тъй като няма да й хареса, ама не та не... Накрая наистина не й хареса и трябваше да изям половината лазаня, а другата половина да оставим в чинията... Хапнахме пица, пържени картофи, пихме хубаво бира... Накрая забравих връхната си дреха на облегалката на стола и дори не се сетих да се върна да си я взема, та сега сигурно още е там, ако са я прибрали. Беше се стъмнило, ние се разходихме по брега на Тревненска река, гушкахме се, целувахме се (обожавам момичето си) - истинска романтика! Накрая отидохме в квартирата и легнахме да спим - пак времето ни за сън щеше да е минимално. На другата сутрин се усетих за връхната дреха в пицарията, отидохме до нея, но беше прекалено рано - 6:00 - и естествено не работеше. Теглих майна на дрехата и отидохме на гарата. Влакът дойде, имаше много места, настанихме се удобно и заминахме отново към Плачковци, Кръстец, Борущица, Радунци, Дъбово и т.н. Беше доста студено рано, а друга връхна дреха нямах, та си навлякох още една тениска върху тази, която носех. Доста ни се спеше, но не успяхме да заспим, поне не в този влак...
След Тулово се отцепихме надолу към Стара Загора и след малко започнахме преход през Сърнена гора. И... започна се с неприятностите (които въпреки всичко ще запомня с хубаво). На гара Змейово висяхме към 40 минути, за да изчакаме международен влак от Турция за Румъния. Е, можехме разминаването и в Стара Загора да направим, но в БДЖ всичко е объркано, та често се получават подобни ситуации. Поседяхме на Змейово, послушахме как хората коментират случката... Дори не ни казаха защо чакаме! Едни решиха, че няма ток. Други - че локомотивът е повреден. Трети - че нямаме спирачки!!! Накрая влакът от Турция пристигна и префуча транзит нагоре. Потеглихме и след 10 минути се "приземихме" в Стара Загора. Градчето е прилично, точно срещу гарата има един голям стар парен локомотив, сега останал само като паметник. Приятелката ми се снима на и в него, след което хапнахме на гарата и седнахме на перона да чакаме БВ Бургас - София към Пловдив. Влакът дойде навреме и запрепускахме надолу към разклона към Чирпан. Доста бързо се движеше влакът, мислех, че ще полетим. Явно тази линия е добре поддържана, а и влакът не беше зле - седалките бяха нови, беше сравнително чисто - общо взето приятно влакче (с много розови елементи из вагоните, странно защо точно розови). Тук вече започнахме да се унасяме, приятелката ми дори заспа... Милата, много е сладка като заспи във влак - главата ту на една страна, ту на друга... Замалко да легне на рамото на възрастния човек, до когото беше седнала! По едно време даже си трясна главичката в стената на вагона - не успях навреме да я "спася" от тази "катастрофа"! 
Аз бях почти заспал, но не успях да изпадна в дряма. А и пътувахме с възрастен мъж и жена, с които бяхме още във влака към Стара Загора (с голямото чакане на Змейово), та си приказвахме с тях. Аз за първи път бях хем по посока на движението, хем до прозореца, та се наслаждавах на гледката, тук поне е по-интересно от Дунавската равнина. Доста се зарадвах като се появиха първите очертания на Източни и Западни Родопи, не бях виждал нито тази планина, нито Рила, нито Пирин (Пирин още не съм го и видял). След дълго пътуване стигнахме до Пловдив - очаквах да видя град-копие на София, но останах очарован - доста красив град беше и не беше толкова напрегнат като столицата ни. Решихме да пътуваме към София със следващия влак Бургас - София в 15:50, а беше едва 12:00, та тръгнахме пеша към центъра. Оттам към старата част на града. Изкачвахме се, наслаждавахме се - беше почти като Самоводската чаршия, но много по-сенчесто, много по-спокойно! Накрая се изкачихме на тепето, чието име не мога да си спомня. Страхотна гледка към Пловдив и към Марица! Още оттам си набелязахме един от мостовете над реката, по който се движеха автобуси, и решихме след слизане от тепето да минем оттам. Видяхме и друг мост, приличащ на влак, но всъщност се оказа, че бил пешеходен и с доста интересна и странна архитектура. Пихме по една бира точно на тепето и се спуснахме надолу. Отбихме се до амфитеатъра - вътре не влязохме, много пари искат гадовете - цели 3 лева на човек! Отвъна направихме снимки и слязохме пред тунела на спирката на автобусите. Хванахме първия автобус в посока моста и минахме по него, след което слязохме пред панаирния център и се върнахме пеша по моста. Широка река, неслучайно най-пълноводната в България. Учудих се колко е чист Пловдив, определено не е като София... Върнахме се пеша до тунела и хванахме автобус към гарата. Взехме си билети за влака, взехме си банички и минерална вода и седнахме да чакаме. Имахме обаче цял час за чакане и решихме да отидем до BILLA - точно зад коловозите (там се намира и автогарата). Оттам си взехме един Спрайт - литър и четвърт, и се върнахме на гарата. Там се беше събрал бая народ - уплашихме се, че всички са за влака към София и че ще вагоните ще се претъпкат, а не ни се пътуваше правостоящи като в софийския градски транспорт. Влакът дойде и за наше учудване спря доста далеч от входа към гарата и от тълпата. Затичахме се към втория вагон и ... открихме празно купе!!! Настанихме се, при нас се настаниха и още двама пътника. Един от тях в последствие се оказа, че е машинист по линията Пловдив - Свиленград, но сега пътуваше към София, където на квартира живеела дъщеря му. С него доста си поприказвахме по пътя към София, оказа се доста приятен и приятелски настроен човек! Другият беше от Велинград, щеше да прави връзка с теснолинейката в Септември. Още отначало се притесняваше, че теснолинейката няма да изчака, но кондукторът го успокои. Според сметките ни щяхме да сме в София между 18:00 и 18:30. Е, сметките ни винаги се развалят - на гара Огняново... локомотивът се повреди!!! Започна се едно чакане над 70 минути... Хората злорадстваха, коментираха, напрежението във влака се вдигна стократно. Началник-гарата ни успокои, че от Пловид пращат нов локомотив, но никой не вярваше. Нямаше превози за хората от Пазарджик, въпреки че градът беше на едва 5 километра от Огняново. Аз се притеснявах, че ще се приберем по тъмно в София, а не бях пътувал по тази линия и много исках да я разгледам. След голямото чакане обещаният локомотив в крайна сметка дойде и се закачи отпред, пред повредения. Отпътувахме към Пазарджик. На гара Септември човекът от Велинград слезе и останахме само с машиниста (след малко една възрастна жена и дъщеря и се качиха, но бързо заспаха ). Заприказвахме се с машиниста на най-различни теми и така чак до гара Подуене в София. Но по време на пътуването за пореден път се насладих на красиви гледки - Западни Родопи, Рила, прохода Момина Клисура, Септемврийски рид... До Елин Пелин красивите гледки се редяха една след друга, за жалост обаче тунели нямаше никакви, противно на очакванията ми. Както и да е, доволен съм от пътуването. Малко преди 20:00 пристигнахме на гара Подуене и слязохме, откъдето изпратих приятелката ми на автобуса към нейния квартал, а аз се прибрах вкъщи (живея на километър от гарата), доста уморен, но и доста впечатлен от това тридневно пътуване. За 3 дена видяхме толкова различни градове, толкова различни хора, толкова различни прелести на нашата страна... Още не мога да го асимилирам. А като си спомня, че преди 3 седмици ходихме пак за 2 дни до Трявна, но тогава пропуснахме Габрово, на Казанлък не спряхме, а се прибирахме по 3-та линия и посетихме къщата на Левски в Карлово, а после ходихме за час до Копривщица (от гарата) и обратно. Тогава пак чакахме час и половина през тунела Козница да дойде влака за София и за жалост се прибрахме по тъмно, но и това пътуване беше страхотно. Взети заедно, тези две пътувания завинаги се запечатаха в най-хубавите ми спомени от живота въобще и страшно много разнообразиха скучната лятна ваканция след кандидатстудентските ми изпити (по география, любимият ми предмет) и приемането ми в УНСС... Е, ако някой е бил достатъчно търпелив и любопитен да прочете цялото, надявам се да му се е харесало. Не съм разказвал с подробности, но това, което с милото ми момиче преживяхме, не може да се разкаже... Ще пусна снимки след няколко дни!
