Гара Септември - 02 часа...
...Малкият червен дизел е на пълни обороти, готов е да потегли с първия влак към Добринище.
Седемте вагона на теснопътния влак се понасят бавно в тъмнината. Тишината се разкъсва единствено от рева на дизеловия двигател и пронизителния писък на локомотивната свирка.
Влакът катери нагоре към Аврамово бавно, но уверено. Поредната спирка, изсвирване и пак нагоре. Това изкачване би ти се сторило толкова дълго, че вече имаш чувството, че няма да свърши. Поглеждаш скоростомера, а стрелката е все така на 25км/ч, а там скоростта е 30!
Щракване на контролера - още една позиция, моторът изревава още по-силно, но скоростта не помръдна. Започваш да се чудиш колко е стръмно това нагорнище.
Това прещракване на контролера се повтаря още два - три пъти, когато вече се вижда т входните стрелки на гара Аврамово. Няколко човека чакат на малкия перон да се качат на влака. Изскърцване на колелата и влакът спира.
Тази гара е най-високата в България - железница направо до покрива на България.
От тук надолу, започва спускането. Забравяш за контролера. В момента ръцете ти са на спирачката и се стремиш да поддържаш скорост 30км/ч. Чак до Якоруда. От там надолу вече скоростта е "висока" - 40км/ч.
Вече започва да се съмва, а с идването на деня умората си казва думата. Очите се затварят, иска ти се да спреш и да заспиш, но има още път. Клатушкането на дизела, монотонният шум на мотора и топлината в кабината допълнително те унасят. Налага са да отваряш прозорците, да се показваш навън, да те събуди хладния планински въздух. Добринище е далеч, а има и още едно "чифте" до Разлог и чак тогава почивка в Банско!
Вече е 10 часа, малката машина е в депо Банско и повеската е свършила. Но тогава ти се приисква да отидеш да изпиеш ракия, две, да ти олекне. Преминал си през Най-високата гара в България, за да дойдеш до тук. До Банско, едно малко градче, сгушено в планината.
Поглеждаш нагоре, а там - планина. Тук навсякъде има само върхове, гора и естествено, една механа, от която се носи аромат на вкусно, току що приготвено шкембе. В този момент забравяш, че ти се спи. Потъраш в механата и просто забравяш за умората, която тежи на раменете ти!
Умората бе налегнала дори машинистът, който имаше 25 г. стаж по тази линия, но за разлика от мен не му личеше. Аз все пак се държах, изпитвах възхищение към тази красива линия, към човека, който минаваше за пореден път тези 125 км. и към градчето Банско, което отново прие двама железничари, двама приятели на чашка щастие. Това е разказ за една толкова дълга, но в същото време и незабравима повеска, както и за човек, чиито очи са пълни със спомени от тази линия, той носи в сърцето си тези 25 години тракане на колела, шумът от спирачката и ревът на мотора. Носи спомените от незабравимите повески по тази линия, които никога не са еднакви. Този човек е там, непознат на никого от вас, но някога, тръгвайки по тази линия си спомнете за тези 125 км, които той изминава почти всеки ден през годините, който познава участъка като пръстите на ръцете си и всеки път като мине през Аврамово си спомня, че това е най-високата гара в България. Спомня си и случаите, когато камъни са блокирали линията с дни, но той продължава да я харесва, такава, каквато е. Това е машинистът, човекът с вече побеляващи коси, който най-добре знае какво е да изминеш това разстояние и накрая да се отпуснеш, доволен, че влакът е стигнал навреме и без произшествия. Защото безопасността е на първо място в тази професия!
Този човек е пример за всеотдаен железничар, готов на всичко в името на железницата, на тази малка железница в планината, това е машинистът Сергей!
