Мнения: 316
Регистриран на: Чет Юни 08, 2006 12:06 pm
Местоположение: Русе

Мнение от Railroader »

Много ти благодаря, Марио, трогнат съм! :) Скоро никой не беше правил подобно нещо за мен. Изключително съм изненадан. :o
Докато бях ученик и аз пишех много подобни съчинения. В тях съм бил и машинист, помощник такъв и екшън герой, добър и лош, и т.н. и т.н. В последствие спрях да пиша. В един момент ме изби и малко на поезия, но и това ми мина. Временни явления при мен. :cry:

Тук ви представям едни изображения на моя аватар, които са правени на програма за 3D моделиране "Maya", от един мой колега състудент. Правено е по чертежи от интернет, аз бях само консултанта.
Този локомотив ще участва в един любетелски филм, сниман от същия ми колега. В една от главните роли ще съм самият аз. Ще бъда някакъв там, на който една от задачите ще бъде да спре със свръхчовешки способности товарен влак съставен от цистерни и теглен от EMD-то. При така предизвиканата катастрофата, състава ще се разхвърчи на посоки. Аз ще отскоча встрани, една от цистерните ще падне върху мен, ще се взриви и аз ще се събудя защото това ще бъде сън. :D

Изображение
Изображение
Изображение
Върху две гуми или върху две талиги по две релси!
Администратор
Мнения: 7749
Регистриран на: Нед Яну 29, 2006 3:58 pm
Местоположение: София
Администратор

Мнение от Mario Evstatiev »

Като стана дума за рисунки със жп сюжет:
Изображение
64.19
Мнения: 3359
Регистриран на: Сря Фев 15, 2006 10:28 pm
Местоположение: Костинброд, София

Мнение от rexkos »

Браво Марио! :!: :D
Един вагон, ама пълен! (4627)
Мнения: 316
Регистриран на: Чет Юни 08, 2006 12:06 pm
Местоположение: Русе

Мнение от Railroader »

В. „Железничар”, из брой 45/ 21 – 27 декември 2006 г.

Равновесие

Разказ от Николай ТОДОРОВ

Как меко, как ласкаво, как нежно светеше утринното слънце през онова далечно лято. Остаря сякаш слънцето, позагуби топлината си, светът стана по-сив, по, по-безличен и по-безрадостен.
Ние вървяхме по трасето на линията към съседната гара – двете близначки на кантонера и аз – момче току що завършило гимназия и в очакване или да продължи образованието си, или да се озове в глъбините на Родопите, където имало места за волнонаемни учители.
Тонка и Танка бяха руси и дългокоси, досущ еднакви същества – и в снагите, които издаваха първите белези на съзряването, и в лицата – чисти, чипоноси с пълнички и сочни устни и със сини, любопитни, закръглени, почти птичи очи, заискрили от някаква вътрешна светлина, която младостта беше пробудила в тях.
Двете пристъпваха внимателно върху релсите, блеснали пред нас като жици, които някъде далече на изток непременно щяха да се слеят в една – и аз крачех със ситни стъпки по траверсите, разперил ръце и уловил техните длани, за да пазят равновесие – нататък по линията към съседната гара. Сякаш пронизани от лъчите на слънцето, момичетата, облечени в леки летни рокли, изглеждаха тънки и прозрачни като самия утринен въздух и бухналите им коси излъчваха русо сияние. Из ливадите, зелени и пъстри в цъфтежа на лятото, ширнали се чак до хоризонта, сеобаждаха пътпъдъци, оттам долиташе ухание на зрели треви, на билки и на нещо упоително и загадъчно, както ми се струваше тогава.
Момичетата весело изпискваха винаги, когато политаха да падат от своите релси, а аз важен, почти тържествен, запазвах равновесието между тях и успокоявах вълнението им.

* * *

Каменистото шосе, което започваше от кръстопътя пред нашата къща, спираше точно на кръглото площадче до гарата, боядисана в слънчева охра и потулена под зелените дървета. Беше забележителна и висока топола – забита като удивителна в края на перона, тя се виждаше от всички краища на равнината и като верен ориентир показваше мястото, където влакът трябваше за минута да спре, преди да продължи дългия си път към морето. Вляво от перона, близо до релсите се намираше водната помпа, боядисана в зелено, която при натиска върху рамото издаваше скриптящ ревматичен звук, но никога не онказваше да почерпи с вода ожаднелия пътник. Няколко сини кошера, залюпени кошера от чистия звън на своите обитатели, допълваше картината , като не се брояха седемте ръждиви кокошчици, залутани наоколо да търсят разпилени бисери из тревите и перестия петел, който ръководеше тези изследвания.
По-късно към забележителностите на гарата се прибавиха и двете близначки на кантонера, изпратен в нашия край от някаква далечна гара в Северна България. За първи път забелязах новите обитатели на гарата веднъж, като тръгвах за града и точно сложих крак на стъпалато на вагона, обърнах се назад и видях как между мушкатата на горния кат цъфнаха две руси усмивки. Може би тези усмивки бяха съвсем неутрални, отправени към всички пътници на отминаващия влак, но аз ги приех като адресирани точно до мене и това ме зарадва.
По – късно се запознахме с Тонка и Танка и между нас потече един свенлив и нестроен за живота. Те ми разказаха за тяхната далечна гара, някъде към Видин, за приятелките си, оставени там, за които тъгуваха, за това, че нашето село им харесва, но им е скучно, защото нямат познати, за брат си, студент по медицина в столицата, който удивително хубаво свирел на цигулка. Момичетата не пропуснаха да ме осведомят и за предстоящото козене на новата им коза, която баща им купил от съседното село.
Първата неделя, когато останах на село, поканих двете близначки на разходка по главната улица, наречена тогава „движение”. Много млад народ. Участваше в това движение, правейки тегели от единия край на селото до другия и разменяйки си многостранна информация.
Като пристъпвах бавно, обградени от двете страни от близначките, аз усещах зад гърба си завислтливите погледи на моите връстници и започнах да изпитвам вътрешна гордост с новите си познати.
Навремени хвърлях крадешком погледи към момичетата от двете ми страни – миловидни, хубави женски лица и в сърцето ми трепваше сладка тревожна струнка. Постепенно това трептящо томително чувство укрепваше, засилваше се и аз започнах да се смущавам и обърквам защото , както отбелязах в началото, двете сестри си приличаха като две капки вода. И гласовете им – звънки, топли, пеещи гласове и очите им, излъчващи закачливи искрици, и палавата им походка, и още много неща се повтаряха от едната в другата, сякаш бяха две копия от един и същ оригинал. Усещах, че се влюбвам, но в коя точно не можех сам да си отговоря и това ме караше да изпитвам някакво смутено и приятно безпокойство. Но момчешкото ми самочувствие порастваше от това, че разбирах, че Тонка и Танка еднакво ме харесват и само мен зависи коя ще даря с моето интимно внимание. А разходките по релсите с двете момичета продължаваха и аз тръпен, неспокоен и объркан бях прострял ръце между двете, като един разпнат Христос. И все така пееха птиците в ливадите и светеше меко лятно слънце над главите ни. Колко радостен беше животът и колко лесно достижимо беше щастието.
Бях млад, пълен с многобройни планове за бъдещето. Двете близначки ме привличаха с еднаква сила и аз се усещах леко зашеметен, както става при опитване на младо, още непрекипяло вино.
Единственото нещо, което двете момичета, с обжарени от лятото бедра изпод късите роклички, беше малката, едва забележима бенчица, която Тонка имаше някъде между лявото око и нослето. Това беше малка, незначителна точица, която можеше да бъде открита само ако се взреш отблизо в лицето на момичето толкова отблизо, че лицата ви да се докоснат.
И аз направих това.
Веднъж, когато бяхме сами с Тонка, аз устремно доближих лицето си до нейното и я целунах. Усетих ускорения дъх на момичето и ускореното биене на сърцето под нежната блузка и всеотдайността на крехкото и тръпнещо тяло.
Следващия път, когато бяхме останали сами с Танка, потърсих тази прекрасна бенка и върху нейното лице, някъде между очите и носа и историята се повтори досущ еднаква като първата.
Това бяха целувки свенливи, неловки, почти детски, но тайната, която ги прибулваше, им придаваше привкуса на нещо греховно, конспиративно, свързано с някакъв риск, което ги правеше още по-вълнуващи.
Какво беше това? Ако беше игра, това беше една невинна , простосърдечна, почти детска игра. Ако беше любов – това беше една целомъдрена, романтична любов между неопитни, непокварени души. През ония дни аз не си задавах този въпрос. Просто се чувствах зашеметен и млад, беше ми леко на сърцето и аз се носех в топлото пространство между двете момичета като гълъбово перо, подхващано от поривите на лекия летен вятър.
Но една вечер се случи нещо неочаквано и драматично, което разруши безвъзвратно и завинаги цялата тази романтична идилия.
Седяхме с една от двете близначки върху насипа на линията, заслушани в носталгичната песен на щурците. Селските стада се прибираха и облаците прах, пронизани от залеза, придобиваха златно озарение.
Говорехме за бъдещето пред нас, за срещи и разлъки, за силата на приятелството, сетне аз се увлякох да декламирам Есенин.
Момичето ме слушаше захласнато, лека усмевка играеше върху пълничките влажни устни и лицето му беше просветлено, сякаш от някаква много красива мисъл. То слушаше моите поетични послания и ме гледаше с големи сини влюбени очи.
Не издържах на яркото силно внушение на този прекрасен миг, повалих момичето върху прегорелите треви и започнах да го целувам силно, страстно, безумно по очите, по лицето, по устните – навсякъде и да повтарям шепнешком: „Тонка, обичам те, много те обичам, Тонка!”
Бях замаян от възбуда и не можах веднага да разбера какво се беше случило. Господи, да си бях мълчал. Момичето ме отблъсна с ръце, изтръгна се от предгръдката ми и рече плачешком: „Не, аз не съм Тонка, ти не обичаш мене, аз не съм Тонка, а Танка”.
И побегна по тесничката пътека към кантона, който палеше първите си светлини, като усилваше крачките си. Опитах се да я догоня и не успях. Върнах се в къщи засрамен, унижен и разстроен, сякаш бях крадец хванат на местопрестъплението и не можах да заспя цяла нощ. После заминах да уча, писах по две отделни писма до двете близначки, но отговор така и не получих. Скоро узнах, че кантонерът бил преместен на ново място заедно с дъщерите си. Така и не научих нищо повече за тях.
Сега, когато пътувам към морето, усещам със сърцето си наближаването на моето село и целият настръхвам.
Високата топола е отдавна отсечена, птичият хор в клоните й е пресекнал и гарата изглежда самотна, изоставена и пуста. И си мисля с укор – защо пред онова далечно лято аз не направих навреме своя избор, може би тогава живота щеше да бъде по-друг, отколкото сегашния. Защо нараних така жестоко две млади сърца.
Разказвачът на тази история, моят стар приятел, пенсионираният учител Х., с когото пътувахме по трета линия за морето, въздъхна и се усмихна.
В уморената му му усмивка имаше светла тъга.
Върху две гуми или върху две талиги по две релси!
Мнения: 214
Регистриран на: Съб Дек 30, 2006 11:34 am
Местоположение: София

Мнение от Mashinista »

Ето една книга ли е не разбрах,която много ми хареса.

Последният влак за Сантяго


Петър Денчев

1.

Пътувах с парен влак за Сантяго, когато телефонът в купето звънна. Слушалката имаше мръсно сив цвят. Самата тя беше мръсна с много ръбчета, очукана и неугледна. Предчувствах, че носи лоши новини. Възрастен господин с лула и бели мустаци я вдигна и бавно приближи към ухото си. “Добър вечер”. Каза той. Беше вечер в Чили. На път за Сантяго. “За вас е господине с червено сако”, каза белият мустак сред облачета ароматен дим.
Бавно поех в ръката си сивата слушалка и се замислих, че може би десният ми ръкав е по-къс от левия. Женски глас каза: “Синът ви почина”.
Свалих черния си кожен куфар от мрежата за багажа. Не поздравих никого за довиждане, а направо тръгнах към вратата на вагона. Избутах една червенокоса към изхода заедно с мен. Роптаеше, но не й обърнах внимание. А и говореше толкова странен испански, че дори не пожелах да се вслушам. Веднъж така ми се беше случило в едно българско село да не разбера какво ми казват. Не защото не разбирам български, а защото хората говореха странен български. Непонятен за мен.
Слязох на първата спирка, на която спря влакът. Парен влак. Беше пуста гара. Постройката се тъмнееше в дясно от мен, а в ляво седеше спокойно красив бял кон. Приближих се към него. Погледнах го в очите. Бях сигурен, че това е духът на сина ми.

2.

Винаги съм затворена. Никога открита. Винаги затворена. Обичам аромата на кожа. Особено, когато обувам обувките си. Обичам усещането на кожата. Тази животинска кожа, която се допира до моята. Това е вълнуващо. Събота сутрин излизам на разходка. Вървя бавно. Винаги бавно. За да усещам земята под своите крака. Тази земя. И настилката, разбира се. Тази настилка. Тя е основният елемент на разходката. Асфалтът, пясъкът, бетонните тротоари на Торонто, тревата, всичко това е усещането за пътя, който вървя и съм извървяла. Ароматът на трева, човешки тела, парфюми, изгорели газове, храна. Пъстра ароматна разходка, все едно се разхождам сред много цветя. Езерото няма аромат. Предупреждавам ви за това. Не се опитвайте да подушите езерото. То няма аромат. Или може би аз не го усещам. Чувам само и единствено леките вълнички. Започва да вали и чувам капчиците да падат във водата. Различавам ясно звука на падането на капчиците във водата и падането им на дървения кей. Тези, които падат върху дървото имат по-топъл звук. По-наситен и плътен. Падащите във водата са със странен тембър, по-остри са. На тях не обръщам внимание, защото преди да завали обилният дъжд, не носят благозвучие. Щом завали силно, те запяват, а тези, които падат върху дървения кей, са по-малобройни, но поддържат солидното звучене на мелодията. Те са дебелите струни на китарата.
Чувам стъпки на мъж. Тежки са. Мъжът е едър и тежък, но със сигурност не е дебел. Може би е строен.
- Ще настинете. Вали. - каза той.
- Зная, че вали, но не бих настинала.
Чувствам се притеснена заради загрижеността на този мъж към мен. Гласът му е добронамерен и изговаря думите внимателно. Гласът е толкова познат. Звучи по такъв начин, все едно съм го чувал хиляди пъти, но може и да греша. Тези нежни нотки и меките гласни са толкова познати. Сигурна съм, че съм ги чувала. Или се заблуждавам?
- Вземете моето яке. То е кожено. Ще запази нежните ви рамене от дъжда.
“Нежните ви рамене”, усетих как кръв нахлу в главата ми. Чувствах пулсът си в челото. Туптеше със страшна сила. Не бях чувала някой да ми говори така искрено и непреднамерено. Той настоява за якето. Това наистина ме притеснява. Гласът му притежава плашещ сериозен нюанс. Това ме стряска. Чувствам ръцете му върху своите рамене. Седна до мен на пейката. Кожата мирише хубаво. Тази, на якето. Тежи върху раменете ми. Няма подплата. Просто тежка кожа. С тръпчив аромат. Телешка кожа. Ръцете му продължават да седят върху мен. Като че ли иска да ме прегърне. Това ме притеснява. И аз го искам, но това ме плаши. Сърцето ми тупти, дори се притеснявам дали той няма да го чуе. Толкова силно се чува.
- Защо не дойдете да пием кафе? - попита той.
Затаих дъх за половин минута и след това отговорих утвърдително, което ме накара да се почувствам смела. Хвана ме под ръка и продължихме заедно. Помогна ми доста умело да кача стълбите. Като че ли и друг път бе помагал на слепи хора. Знаеше как да ме насочва. Почти като водач беше. Не ми се наложи да използвам бастуна си.
- Нямате ли куче?
- Водач ли?
- О, не. Нямах предвид това. Имах предвид, просто куче.
- Имах едно куче, но беше водач. Когато бях в гимназията го имах. Обичах го много. Беше моето любимо куче. Но остаря много и почина преди три години. От тогава ходя съвсем сама. Научих се да се справям напълно. Никога не съм вярвала, че ще успея без водач, но ето, че се получава. Това наистина е много добре. Чувствам се щастлива, че успях.
- Извинявайте, че ви попитах така нетактично за кучето. Наистина нямах предвид куче водач. Имах предвид обикновено куче.
- Добре. Не се притеснявайте за това. Няма нищо.
- Съжалявам за кучето ви. - изрече той много бавно.
- И аз. Обичах го.
- Сега е на по-хубаво място. С другите кучета.
- Може би сте прав. Може би е там при своите братя. Винаги съм се чудела преди майка ми и баща ми да ми го купят дали е имало братя, сестри, дали е тъгувало за тях. Аз бих тъгувала. Зная как се е чувствало. Сигурно ушите му са били топли, когато се е разделяло с братята, сестрите и родителите.
- Много сте романтична.
- Никой не ми е споменавал такова нещо. Съжалявам. Трябва да ходя. Моля ви, пуснете ме. Искам да вървя сама. Оставете кафето.
Уплаших се. Не исках да се държа така с него, но в мен се събуди странна враждебност. Почувствах се дори виновна, защото усещах доброта в намеренията му. Усещах добротата по начина, по който ме държеше за ръцете. В мен се събуди желание да бъда отново сама. Изплува ужасният спомен от онзи мъж, който искаше да спи с мен, или поне искаше да прекара някакво време с мен. А аз не желаех. Спомних си грубата му настоятелност. Сигурна съм, че този мъж, който искаше да прави секс с мен не би ми казал, че съм романтична. Той искаше да бъде с мен не заради мен самата, а заради собствения си егоизъм. Това наистина ме накара да се почувствам потисната. Може би точно това бях разбрала подсъзнателно, когато този мъж ми каза, че съм романтична. Или може би няма значение. Защото едва ли ще го видя някога отново. А толкова исках да пием кафе заедно.
Когато се прибрах вкъщи разбрах нещо. Якето му бе останало у мен. Толкова много се унесох в собствените се размисли, че дори не съм забелязала как е останало у мен. Миризмата на телешка кожа ме подсети първа. Сложих го до възглавницата си и продължих да мисля за него в леглото си. Бях скрила болка дълбоко в себе си. Нерешена болка. Това ме накара да го отблъсна. Още преди да заспя реших да отида и на следващият ден на кея. Телешката кожа ме накара.
Не мога да разбера своят избор. Не мога да разбера защо оставям болката в мен да избира. Защо не избирам аз? Днес след работа отново отидох на кея. Но не чаках дълго. Отново се страхувах. Този път се страхувах да не се появи отново и да не сложи ръце на моите рамене. Ако се беше случило, щях да изпадна в паника.
Все повече и повече си мисля, че постъпвам така, защото не виждам. Слепотата ме е направила и нравствено безчувствена. В определена степен. Не напълно. А и болезненият спомен от срещата с онзи мъж, който толкова настоятелно държеше ръцете ми, галеше бузите ми и пускаше ръката си по дължината на гърба ми ме накара да отблъсна този днес. А той беше добър. Слепотата ме прави по-чувствителна от другите хора. Така си мисля поне аз. Наблюдавам другите хора, а те не се радват. Аз съм лишена от това да виждам образи, но не съм лишена да виждам нещата такива, каквито са. Аз ВИЖДАМ.
Ох, никак не ми се искаше да става така. Изглеждаше добър човек, а сега няма яке. Струва ми се нагло да не му го върна. Но ме е страх. На следващия ден отидох отново на кея и поседях петнадесет минути, дори по-малко. Не си спомням добре. Спомням си, че се загледах в камъчетата. Загледах се съсредоточено, което ме откъсна от околната среда за секунди. Когато излязох от това вцепенение имах впечатлението, че е минало доста време. Това ме притесни. Тръгнах си бързо, за да не дойде той. Притеснявах се да не го видя отново. Не от самата среща. От общуването.
С всеки ден ставам все по-чувствителна. Дори физически. Шумът в града ме изнервя. Всяка вечер си вземам голяма вана, за да се успокоя. Не искам да пия успокоителни.
Пълня ваната с топла вода и изсипвам чилийски соли. Те са сини на цвят. Продавачката ми каза. Аз никога не съм виждала синьо. Нито червено. Но съм сънувала зелено. То е красиво. Но не зная дали наистина листата на дърветата са зелени. Не разбирам как те стават в други цветове, когато идва есента. Аз познавам есента по аромата й и птиците, които пърхат с крила. В големия град е толкова трудно да чуеш пърхането на крилата на птиците. Дори вятърът не се чува от трясъка на метро и трамваи, от пърпоренето на автомобили, от китайци на колела, разговори по телефона, заслепяващи небостъргачи, които не виждам.
Днес, когато излязох на обед да си купя хотдог от българина, който продава срещу моя офис, мъж и момче говореха и мъжът възкликна “Погледни този небостъргач, той изглежда като разтопен метал, толкова е красиво!”.
Слепите очи плачат, но не могат да виждат образите. Българинът се казва Димитър и е в Торонто от 3 години. Той всеки път ме заговаря, когато отивам да си купя хотдог от него за обяд. Беше ми трудно да обядвам със сълзи в слепите ми очи. Сълзите развалят вкуса на горчицата. Беше ме страх дали другите виждат, че аз плача.
Всеки път щом плача със слепите си очи, си мисля, че следващият път няма да издържа. Когато имах приятел, преди много години плачех, когато той ми казваше, че имам коса с цвят на бадем. С две ръце галеше косата ми, след това хващаше моите две ръце и ми казваше “Чувстваш ли цвета на своята коса? Той е същият както миризмата й.”. Тогава плачех тихо, а той целуваше слепите ми очи. Всеки мечтател вижда. Дори слепите му очи да плачат.
Дори когато плаче, слепият не вижда размътено образите. Неговите образи са устойчиви и красиви.
Имам едно любимо дърво в Хай Парк, понякога ходя там. Но то седи по-скоро като стар изповедник. Когато ходихме там с моя приятел, го докосвахме и прегръщахме.
В Хай Парк има много катерици. Хората казват, че има два вида - едните са сивички, другите кафяви. Щом мечтая, ги виждам.
На Янг стрийт има прекалено малко пейки, но аз зная една, която другите не знаят. Провирам се слепешката в обедната тълпа. Душа бензинови изпарения и изгорели газове. Сядам както обикновено сама на тази пейка и се храня отново сама, заобиколена от звуците на града. Понякога дори сама рисувам картините около мен. Друг път не успявам.
Никога не съм имала проблеми с китайците на колела. Винаги мога да ги видя, щом ги чуя.
Просяците пак са легнали върху вентилацията на метрото, която издъхва тежко топъл въздух с тежка миризма на гума и релси.
Връщам се отново на работа. Асансьорът ме качва до етаж 45 със скорост, която кара сърцето ми да слезе в петите.

3.

Вървеше с надеждата отново да види тази жена. Бързаше натам. От години не бе чувствал топлота. А и болезненият спомен от летището в Будапеща го потискаше. Споменът се връща заедно със съня. Щом вечерта се е завърнал сънят, сутринта под душа ще си спомни за Будапеща. Да, тогава бягаше от съня. Спеше по четири часа на денонощие, за да не го настигне сънят. През дългия осемчасов полет се страхуваше да не заспи, за да не попадне в мрежите на този отвратителен сън. По-скоро страшен. Пред себе си казваше страшен. Но едновременно се отвращаваше и страхуваше от сънуването му. Толкова години и този сън да се появи отново.
Сънят извикваше в съзнанието му не само спомена от летището в Унгария, но и всичките останали спомени около смъртта на сина му. Никой не установи причината за смъртта му. Това също го плашеше. По онова време всичко го плашеше. Сега започваше да се плаши, но знаеше пред себе си, че не би могъл да изпадне в онова състояние от преди своето заминаване.
Да, този сън се връща отново. Сам не можеше да разбере какво означава. Всеки ден мислеше за сина си. А той бе починал години преди да дойде на тази земя и точно две години преди да стори това нещо в банята на летището в Будапеща. Дали неспокойни духове все още витаеха в това пространство? Сънят се повтаря винаги със същите детайли. Толкова години наред го сънуваше, а сега се появява отново често. Във всеки един момент може да го разкаже най-подробно. Червеното сако, единият ръкав, който изглежда по-дълъг от другия. Телефонната слушалка. “Синът ви почина”. Парният локомотив, червенокосата жена. Всички са облечени с дрехи от началото на века. Той също. Самотната железопътна гара и белият кон. Белият кон.
Онази жена на кея развълнува сърцето му така, както вглеждането в очите на белия кон. Не знаеше нищо за нея, но чувстваше прикрита трагичност в нейното съществуване. Не, не защото не може да вижда, а може би и никога не е могла да вижда, а по-скоро заради начинът, по който си тръгна, заради плахият й глас. Заради плахите й обяснения. Заради слабите й рамене.
От години не беше изпитвал каквото и да е влечение към жена. Всичко, което се беше случило в Европа, на Балканският полуостров беше притъпило чувствителността му към физическото привличане. А пренасянето на тялото му над океана и случката на летището в Будапеща го накараха да заживее в идеална стерилност, която не му пречеше. Той не страдаше от нея. Дори сам й се радваше. Първите месеци само тялото му беше отвъд океана. Душата му все още витаеше неспокойно около софийските гробища. Вечер бдеше със сънищата около пресния гроб на своя син. Мислите му сутрин бяха там, след това в Будапеща. В 9 часа излизаше с чисто северноамериканско съзнание от своята квартира, временен дом за тялото му.
Излизаше, пиеше кафе в Starbuck’s Cofee и след това отиваше да търси работа заедно с всички новодошли имигранти. Болката и объркаността му пречеха да разбира света, в който е попаднал. Да, впечатляваше го уличното движение. Но сетивата му бяха безчувствени към любезността на продавачите в магазина, които го наричаха “сър”. Това той подминаваше с безучастния машинален отговор “Благодаря, сър. Желая Ви приятен ден.”. Механично повтаряше “сър” без да съзнава неговата стойност. Когато продаваше хотдог също казваше “сър” без да го осъзнава. Усмивките по улицата и чарът на този град с широки улици, готическите сгради на университета и кафенето на Блуър срещу университетския стадион, в което пускаха франкофонски рок` н рол оставаха в един пласт под спомените от България, последните му дни в София, полета от София до Будапеща, да, разбира се и по дяволите случката в Будапеща.
Година и половина след това, вече свикнал със северноамериканската любезност и чара на този милионен град, той осъзна разликата. Спомняше си много от нещата, които му се случваха, когато живееше в София.
Тя наистина беше там.
Седеше отново на кея. С неговото яке. Дали ако отидеше при нея нямаше отново страхливо да избяга? Тя беше като малко зверче. Тръгна бавно към нея. Не искаше да я стресне. А и не биваше. Тя изглеждаше много, наистина много чувствителна, а и сигурно беше.
- Здравейте! - каза той тихо и нежно.
Тя почака известно време. Той разбра без думи. Приближи се плътно до нея и отново сложи своите ръце на раменете й.
- Здравей. - каза тя. - Исках да дойдеш, но се страхувах да те ВИДЯ отново. А ти остана без яке. Беше толкова нетактично и неприлично от моя страна да ти отнеса якето така. Не ми се сърди, моля те.
- Не се сърдя. Не се притеснявай за това. Аз те разстроих със своята настоятелност. Аз бях този, който е нетактичен. Прости ми.
- Няма защо да ти прощавам. Ти не си направил нищо лошо, просто желаеше близост с мен. Това е толкова естествено. И аз искам близост с теб.
- Наистина ли? Аз си помислих, че ме мислиш за поредния нахалник.
- Не, не те мисля за поредния нахалник. При мен няма нахалници. При мен няма никого. - каза тя, а гласът й задържа последната сричка за петнадесет секунди тъжно. Тя наведе глава. - При мен няма никого.
- Аз съм при теб. - Той я целуна по челото.
- Толкова е мило, че го правиш. - така се чувствам защитена. Никой не ме е целувал толкова нежно по челото. - Можеш ли да ме стиснеш по-силно?
- Не искам. Ще ти сторя нещо, ако го направя.
- Знаеш ли, зная едно място, където винаги хапвам хотдог за обяд. Искам да те заведа. Съгласен ли си? И ще сложим заедно горчица.
- Да, съгласен съм. Ще бъде чудесно. Обичам хотдог. Аз самият правех три години хотдог и го продавах.
- А сега какво правиш?
- Сега купих няколко колички за хотдог и давам работа на току-що дошли имигранти.
- О, това е чудесно. Торонто е голям град и е трудно човек първоначално да си намери работа.
- Наблизо ли е това място, където искаш да ме заведеш?
- Не, на около половин час пеша. Но ако искаш можем да вземем такси.
- Не, няма нужда. Толкова е приятно привечер. Особено есенно време. Нека да повървим.
- Може ли да те помоля за нещо? - попита внезапно тя.
- Да. Разбира се.
- Когато видиш някое красиво листо…
- Да?
- Вдигни го от земята и ми го подай в ръцете. Искам да го почувствам. Искам да го помириша. Искам да разбера цветовете на есента. Искам да го ВИДЯ.
- Добре, щом ВИДЯ ще ти кажа да се спрем и след това ще ти го дам в ръцете.
- Значи си съгласен.
- Да.
- Добре тогава.
- Извинявай…
- Да?
- Забравих да те попитам, а исках. На коя улица се намира това място, където правят хотдог?
- На Янг.
- На Янг и Блуър? Срещу една сграда с червеникави огледални прозорци?
- Никога не съм виждала прозорците…
- Извинявай. Ох, Господи, не се разстройвай, не исках да те засегна. Това е глупавият ми навик. Моля те, прости ми. - той я прегърна през кръста и я целуна по челото.
- Само се почувствах за секунди тъжна. Не се разстройвай и ти. Моля те, на мен ми е хубаво с теб. Нека да ни е хубаво. Не бъди тъжен. Целуни челото ми пак. Да, благодаря ти. Толкова приятно се чувствам, когато го правиш.
- Да, сега и аз се чувствам по-добре след като те целунах по челото… Значи на Янг и Блуър? И продава един българин Димитър?
- Да, точно така. - възкликна тя щастливо. - всеки път той ми казва “За теб красавице”, когато ми подава хотдога.
- Това е много хубаво. Но не искам да те разочаровам.
- Защо? Какво има.
- Димитър вече е затворил. Аз държа тази количка за хотдог, а вече минава седем.
- О, за това не е бях помислила. Не знаех до колко часа работи.
- Искаш ли да отидем да хапнем китайска храна? Знам на Колидж страхотен ресторант.
- О, аз никога не съм яла китайска храна. Ще бъде толкова вълнуващо. Нека да отидем.
- Да, хайде.
Той я хвана за ръката и тръгнаха заедно към Колидж. Пресякоха Лейк Шор, минаха покрай кулата и Скай Дом, зданието на СБС и продължиха заедно. Мария се чувстваше по-щастлива от всякога.
- Минаваме покрай СБС, нали? - попита тя.
- Да.
- Някой ден ще ти покажа как слушам радио. От онези късните радиа. Ти обичаш ли джаз?
- Да, обичам много джаз.
- О, това е великолепно. Можем заедно да слушаме джаз по радиото. Ако ми дойдеш на гости някой път вкъщи.
Мария сама се стресна за момент от своите думи. Но им повярва с цялата искреност на изричането им. Чудесното им мелодично звучене и романтичният характер на поканата й дадоха увереност. Това са неща, за които толкова бе мечтала. А те бяха на път да се случат.
След като отидоха в Китайския ресторант, Мартин направи удоволствието на Мария да помоли да поднесат всички храни под нослето й. И тя да си избере по аромата. Той си избра ориз с някакви дървесни гъби и пиле в сладко-кисел сос, а тя подлютено свинско с бамбук. Пиха много портокалов сок. А след това взеха такси до нейния дом. Той я изпрати до външната врата на сградата. Спряха се и се прегърнаха. Той я целуна по челото. Пожелаха си приятни сънища и в този момент той извика:
- Чакай!
- Какво има?
- Забравих нещо.
- Какво?
- Забравих да ти дам да докоснеш едно красиво листо, за да го ВИДИШ.
- Ти ВИЖДАШ ли такова наоколо?
- Почакай ме! - каза той и пресече улицата. Забави си не повече от две минути. Върна се с наистина красиво есенно листо, което постави в ръцете й - Заповядай. ВИЖ го.
Тя го взе в своите ръце. Държа го дълго време. Помириса го. Погали и своите бузи с него. Седяха заедно дълго. Тя го взе в едната си ръка, а с другата хвана неговата ръка. После хвана рамото му. Натисна го надолу. Хвана врата му. Наведе го с лек натиск, хвана главата му и прошепна в ухото му:
- ВИДЯХ го.
Целуна го скорострелно по бузата и се шмугна във входа.

4.

Сутринта се събудих от звъненето на будилника. Защо ли не съм го изключила след като днес е събота? Сигурно съм била прекалено уморена. Или просто бях забравила. Снощната вечер беше страхотна. Протегнах се и се шмугнах отново през глава под завивките. Беше приятна тази утрин, когато никой не ме чака на работа и тя е предвидена за почивка. Изглежда, че грееше слънце, защото усещах есенните лъчи, които стоплят тялото ми.
Станах да си направя кафе и после отново се върнах в леглото. Мислех си за снощи. Сетих се, че якето му остана пак в мен. Ами, да, аз го оставих в коридора. Налях си кафето и се сетих, че не се бяхме уговорили дали да се видим днес или следващите дни. Но със сигурност щяхме да се срещнем, най-малкото заради якето му. Каква нощ! Китайска храна, портокалов сок, есенни листа. Протегнах ръка към нощното шкафче. Листото седеше там. Взех го в ръка и го потърках съвсем леко в бузите си. Колко ясни са спомените от вчера. А гласът му звучи някак далечно сега в съзнанието ми, все едно идва от друг свят на спокойствие, душевен мир. Обещанието му да слушаме някой път радио заедно ме радва толкова много. Ще го поканя някоя вечер. Ще купя или предполагам, че той ще купи бутилка калифорнийски вино. Ще седнем на канапето прегърнати и ще слушаме заедно джаза, който така леко се разлива от радиото. После, когато се уморя може би ще заспя в него, а той грижовно ще ме пренесе в леглото ми. Ще целуне челото ми а сутринта ще се събудя като след вълнуващо магическо преживяване.
Толкова много искам да го видя отново.
Взех си душ. Разтребих вкъщи и започнах да върша всекидневната си работа, когато реших днес отново да отида на кея. Искам да го видя. Не бива да пропускам нито една възможност за среща с него.
Мартин се събуди късно. Часът наближаваше единадесет. Усмихна се, щом отвори очи, защото беше сънувал Мария и скорострелната й целувка по бузата му. Беше сънувал неговите целувки по челото й. Малката й ръка, която се губеше в неговата. А нейната беше топла. Провираше се между пръстите му и в китката му като малка мишка. Ръцете му миришеха на нейните. Сладък аромат на сладка жена.
Якето му беше останало в нея, но той нарочно не си го беше поискал, за да има много по-прозаична причина да се среща с нея от чистия му интерес към нея като жена. Тя беше толкова чувствителна, че това би могло да я разстрои много. Днес реши, че трябва да отиде на кея отново по същото време, както и миналите дни, за да се срещнат. Трябваше да си разменят и телефоните, но как ли това да станеше по най-безболезнен начин за нейната чувствителност? Това трябваше да измисли.
За първа вечер от толкова много дни не сънува онзи сън. А под душа не мислеше за случката от Будапеща. Той дори не си помисли, че не е сънувал този сън. Промяната и срещата с Мария му действаха чудесно.
В пет часа излязох от къщи с неговото яке на гръб.
В пет маса Мартин излезе от дома си и бавно се запъти към кейовете. Там щеше да го чака на един от многото кейове Мария.
Когато той стигна, тя вече беше там. Седеше на същото място. Както миналите два пъти. Приближи се без да се обажда и сложи ръцете си отново на раменете й. Тя поседя неподвижна няколко секунди и след това отърка лицето си в ръката му. Тя стана, изправи се, той й помагаше и я подкрепяше. Целуна я по челото. А тя прошепна:
- Чаках те.
- Зная това. Аз чаках момента, в който ще целуна челото ти.
- Направи го прекрасно.
Този път те не ходиха нито в китайски ресторант, нито да ядат хотдог, а просто поседяха на кея, за да поговорят. Голямото езеро излъчваше хладина. А топлият есенен ден си заминаваше уморено и оставяше хората сами под електрическите лампи. Размениха си телефоните и това стана много по-лесно, отколкото беше предполагал Мартин. Тази лекота го накара да се отпусне още повече и топло чувство се разля от гърдите му към крайниците. Приближи се към нея и я целуна по бузата. Този сладък аромат го опияняваше.
Разговорите този път бяха излишни. Докосванията и физическото присъствие бяха достатъчни за общуването. Излъчваха някакви неуловими вибрации. Топлинни и магнитни вълни, които ги обхващаха. Кожата им ставаше румена. Телата им се стопляха.
Мартин се чувстваше напълно освободен от идеалната стерилност от миналите години. Чувстваше как сладка телесна възбуда се разлива в мускулите му, от вътрешната страна на бедрата му. А Мария виждаше. ВИЖДАШЕ, това което искаше да види. Мария искаше да види любов, безкрайните усещания и гъделичкания от есенните листа, които все още запазваха своята гъвкавост, защото соковете им все още седяха в малките каналчета на растителната плът.
Тази среща мина така бързо, както и предишната. А копнежът да бъдат заедно не стихваше, той се увеличаваше, увеличаваше се и сладката възбуда в техните тела, увеличаваше се и радостта, която изпитваха заедно.
Уговориха се за след няколко дена. Мария обеща да му се обади, защото иска да го заведе на специално място в Хай парк. В Хай парк Мария имала любимо дърво, което искала да му покаже. Това го развълнува и го накара да се почувства много значим за нея. До този момент той не разбираше своето значение за нея, не го разбираше ясно и формулирано. Сега в главата му имаше северноамерикански надпис с неонови букви “Аз означавам много за нея.”. Никой от двамата не поставяше връзката им под въпроса дали е устойчива. И двамата чувстваха стабилност.

5.

- Сега ще отидем до моето любимо дърво. - каза тя весело.
Двамата вървяха, хванати за ръцете по Блуър, и преминаваха тъкмо пресечката с Ленсдаун. Тук имаше няколко гадни португалски кръчми. Мъже с мръсни дрехи киснеха по цял ден тук и не се мърдаха. Преди по-малко от седмица на ъгъла на Емерсън, съседната на Ленсдаун и Блуър, бяха застреляли около четирима мъже. Мартин се радваше, че тя не вижда тези отвратителни северноамерикански португалци. Дори се чудеше как ли е идвала друг път сама до тук. Сигурно с метрото. А тя наистина бе идвала точно така. След като се отминеше португалския квартал отново се нареждаха красиви къщи от 19 век. И други от 20 век, които претенциозно гледаха с фасади, претендиращи за европейска аристократичност.
Тези португалци с мръсни дрехи и небръснати лица не приличаха никак на другите работливи северноамерикански португалци, които имаха навика да засаждат домати и пипер в малки си дворове пред къщите.
Мартин се чудеше дали да не попита Мария къде е родена. Мария имаше дълга черна коса, която блестеше на слънцето, плътни устни, малък нос, покрит с редки, но едри лунички, които й придаваха странен чар.
Мария беше странна и очарователна жена. Нейната самовглъбеност и детското й любопитство към нещата, които се случват или я заобикалят, я правеха неповторима. Мартин ненадейно си спомни за сина си. Дали всъщност той не беше починал заради това? Защото беше поискал да запази себе си чист от пошлостта на света от руини. Руините и смъртта дълго преследваха Мартин в спомените и сънищата му. Изведнъж трепна за секунда. Мария го усети.
- Какво има?
- Нищо. Сетих се за нещо.
- За какво. Кажи ми.
- Мисля, че не е моментът.
- Кажи ми, моля те. Знаеш, че моментът е сега, когато двамата сме заедно. Не бива да се криеш от мен.
- Не се крия.
- Напротив. Не искаш да ми кажеш. Нещо лошо ли е?
- Да.
- Няма значение. Кажи ми.
- Сетих се за сина ми.
- Ти имаш син?
- Имах син.
- Как така?
- Почина.
- Почина?
- Да.
- Кога?
- Има години. Не ми се говори.
- Не бива така. Трябва да ми кажеш. Не бива, това е грешно.
- Добре. Не искам до крия. Но ми е много трудно. Имам чувството, че ще разваля цялата ни разходка.
- Не. Не мисли за това.
- Никой не ми каза как е умрял синът ми. Но аз мисля, че беше убит.
- Убит! - извика тя стреснато.
- Да. Синът ми беше ученик в гимназията. Мислеше позитивно и разумно като възрастен човек. Никой не го обичаше. Мисля, че съучениците му го убиха.
- Но това е странно. Невъзможно. Това тук ли стана?
- Не. В България. Това е в Европа. Но в България е твърде различно от тук. Може би не можеш да си го представиш. Няма значение, че е в Европа. В магазина не ти казват “господине”, нито “госпожо”. Бях забравил за това. Тази северноамериканска инертност ме е накарала, да забравя. Но… О, Боже!
- Какво?
- Ами да!
- Какво?!
- Тази инертност тук не е по-различна от тази, в която живеех там! Но тази инертност тук не убива.
На ъгъла на Парксайд и Блуър имаше голям цветарски магазин. Дребният китаец, който продаваше, направи жест, за да ги покани, но те отминаха бързо. Пресякоха Парксайд и влязоха в Хай Парк.
- ВИДЯ ли? - попита тя, когато той спря да говори.
- Какво?
- Не беше трудно да ми разкажеш. Сега зная твоята история. Ела по тази алея, надолу.
Слизаха по една алея. Вървяха бавно и мълчаливо, хванати за ръце. Мартин се чувстваше спокоен, въпреки че тези спомени му причиняваха болка. Но този път болката беше различна. Не беше остра като кървяща рана, а приглушена като удряне с тежък гумен чук.
Дървото на Мария беше вековно дърво. Или така смяташе Мартин. С огромен дебел ствол.
Тя се приближаваше към него. А той остана на три-четири крачки от дървото. Мария бавно опипваше кората му с малките си ръце. Галеше го, правеше въртеливи движение. Играеше непонятна игра.
Тя се обърна към него и се приближи. Хвана го мълчаливо за ръката, след това я вдигна и я постави върху дървото.
- Постой така. Ще успокоиш.
- Добре.
- Чувствам, че си много неспокоен. Нещо вътрешно те тормози, а не бива. Успокой се, бъди по-спокоен. Сега ще си отидат негативните ти мисли. Дървото ще ги изсмуче и после ще ги изстреля като ракета в небето.
Мартин седеше с ръка, долепена за дървото. Почувства нужда да постави и другата. Така застанал затвори очи и почака известно време. Наистина облекчението не закъсня. Чувство на спокойствие го завладя. Ръцете му започнаха да се движат въртеливо по кората на дървото, както бе правила и Мария.

6.

- ВИДЯ ли? - прекъсна го гласът на Мария.
Мартин отвори очи и слънцето го заслепи. Протегна ръце нагоре и се почувства чудесно отпочинал. Огледа се. Лежеше на тревата, а Мария беше седнала до него.
- Какво стана? - попита той.
- Нищо. Щом отдели ръце от дървото, ти ми каза, че си много уморен и искаш да полегнем. След това заспа тук под дървото.
- Колко време е минало?
- Около един час. Не зная точно. Не мога да преценя сама.
- Чувствам се чудесно.
- Така и трябва. Трябва да си се освободил от всичката натрупана в теб негативна енергия.
- ВИДЯХ. Наистина, това дърво освобождава от негативната енергия.
- Дървото само помага. Ти си този, който изхвърля негативната енергия. Не някой друг. Дървото просто ти помага. Това е моето любимо дърво.
- Имаш вълшебно дърво, Мария. Ела да сложиш глава на гърдите ми и да полежим двамата под това топло есенно слънце. Защо ли топли толкова много? Вече е краят на октомври. Миналата година по това време валеше сняг.
- Нищо чудно. Времето ни прави изненади.
- Мария, чувствам се чудесно с теб. Никога не съм се разбирал с никого толкова добре. Ти си вълшебна. Ти си вълшебна, ти и дървото ти.
- Наистина ли мислиш, че съм вълшебна?
- Да, наистина. Ти си напълно вълшебна. Всяка частичка у теб е необичайна.
Мартин беше напълно забравил мислите за смъртта на сина си, които нахлуха така грубо в съзнанието му преди час и половина. Съзнанието му беше приятно освободено от всякакви грижи и притеснения.
- Ще ти направя една истинска магия. - каза Мария.
- Така ли? Каква е тя? - попита развеселен Мартин.
- Ще дойдеш следващия петък да слушаме радио вечерта, да пием чай и ще останеш да спиш вкъщи на канапето в хола, ако ти е удобно, разбира се. Сутринта ще ти направя топло ароматно кафе и кифли с масло и конфитюр от портокали за закуска. Не е ли това чудесна магия?
- Да, това ще бъде великолепно, Мария. Забелязваш ли колко лесно ставаме все по-близки? Толкова естествено става всичко.
- Да. Защото ни е хубаво заедно. - каза тя и се сгуши под брадичката му.
- Аз искам да те попитам нещо, за което си мислех по пътя, докато вървяхме до тук.
- Попитай ме.
- Къде си родена? Нали не си родена тук?
- Да, правилно си забелязал. Когато бях на 12 години с родителите ми дойдохме тук.
- А откъде дойдохте?
- От Чили.
- Чили?!
- Да, от Чили. Живеехме в малко селце на сто километра от Сантяго и по линията до нашето селце се движеше за атракция влак с парен локомотив. Винаги ми е харесвало да чувам как свири, когато се задава в далечината. Този влак спираше винаги на нашата малка гара, но никой не слизаше, никой не се и качваше. Освен веднъж. Нощният влак се връщал в Сантяго обратно и спрял. Той слязъл на нашата гара, но никой не го видял в селото. Ние бяхме земеделско семейство. Имахме красив и много добър бял кон. Аз никога не съм виждала бяло. Но всички ми казваха, че е бял. Аз съм сънувала бяло. Конят не беше вързан и се разхождаше в градината ни, в двора на къщата, по улиците на селото. Но това беше толкова малко селце. Не зная кой е видял онзи човек, но сутринта нашият бял кон беше застанал до гарата. От онази вечер влакове вече не минават по онази линия. Аз никога не съм ВИЖДАЛА бяло.

7.

Мартин се прибра бавно. Извървя всичките 4 часа от дома на Мария до своя. Беше девет вечерта. Не искаше да взема метрото, нито пък такси. Градът беше топъл от есенното слънце, но това не му правеше впечатление. През лятото подметките му лепнеха по широките бетонни тротоари. “Мария е родена в Чили” мислеше си той. Имали са бял кон, а парен локомотив е водил влака по линията на тяхното село. Дали това беше просто случайно съвпадение, което той позволи да го стресне?
Спомни си сънят, който толкова пъти се беше завръщал в съзнанието му. Детайл по детайл.
Щом се прибра, събу обувките си. Черната кожа беше покрита с фин прах от разходката в парка. Наплиска със студена вода лицето си и изми зъбите си. Влезе в спалнята и отвори широко прозореца. Погледа няколко минути през него автомобилите, които бяха паркирани по дължината на улицата. Северна Америка впечатляваше с огромните си автомобили, мощността на двигателите и разхода на гориво. Френските и италианските автомобили бяха рядкост тук. За момент се сети за едно малко червено фиджо, модел от 60-те, което беше виждал четири или пет пъти по улиците в центъра на Торонто. Караше го красива италианка. Наистина бяха очарователни тези фиатчета. Тази италианка винаги крие очите си зад големи слънчеви очила с плътно черен цвят. Изведнъж си помисли за белия кон, който ВИДЯ в съня си.
Наситен на гледка на тази тясна улица, той седна на масата в кухнята. Извади писалка, взе една стара тетрадка и започна да пише: “Пътувах с парен влак за Сантяго, когато телефона в купето звънна. Слушалката имаше мръсно сив цвят. Самата тя беше мръсна с много ръбчета, очукана и неугледна. Предчувствах, че носи лоши новини. Възрастен господин с лула и бели мустаци я вдигна и бавно приближи към ухото си. “Добър вечер”. Каза той. Беше вечер в Чили. На път за Сантяго. “За вас е господине с червено сако”, каза белият мустак сред облачета ароматен дим.
Бавно поех в ръката си сивата слушалка и се замислих, че може би десният ми ръкав е по-къс от левия. Женски глас каза: “Синът ви почина”…”
Администратор
Мнения: 7749
Регистриран на: Нед Яну 29, 2006 3:58 pm
Местоположение: София
Администратор

Мнение от Mario Evstatiev »

Размисли на един стар електровоз

Той беше на 35 години, с олющена боя, по коша беше избила ръжда на места, стар, очукан електровоз, който работеше в товарния график. Въпреки годините си, той неуморно и безотказно беше начело на товарните влакове от и за Карлово. Машинистите, които работеха с него си го харесваха и го поддържаха доколкото бе възможно. Но годините минаваха неусетно. Един ден, както си седеше в депото в Карлово някакви хора дойдоха, изтупани в костюми и с лъснати обувки и дълго го гледаха. Защо?! Какво искаха от старата машина тези хора?! Дали вече не бе дошъл неговият край?!

В един слънчев ден, тези хора отново се появиха, този път с тях имаше и две познати фигури - с дочени сини гащеризони, които се качиха и се опитаха да го включат. Но старият електровоз не се даваше лесно. За него те бяха непознати... Нямаше го добрият стар чичо Бен, както наричаха в депото с прякор машиниста му Иван. Той караше вече други машини. От онези лъскавите синьо - жълти, които със закачливо подсвиркване минаваха покрай този стар електровоз. Двамата мъже, облечени с работни гащеризони дълго се мъчиха да подкарата "купчината стари ламарини", както се изразиха самите те. Накрая на него, на електровозът му дожаля и реши да спре да си прави шеги с тях. С болезнено проскърцване включи главният си прекъсвач, след което усети нещо в себе си, което стържеше жестоко. Да, компресорите му почти нямаха масло и от дългото седене вървяха толкова трудно, че му се искаше в този миг да беше нарязан, отколкото да долавя тези болезнени звуци на стържещ метал. Същите тези хора го подкараха с мъка на някъде. Зъбите на редукторите му сякаш щеше да се изронят всичките. Така тежко вървеше старецът, но не се даваше. Беше радостен, че отново върви! На собствен ход! Последният път, старият електровоз си спомни, че го бяха докарали до депото с една от тези смешно боядисани синьо - жълти машини и го бяха зарязали на коловоза, на който вече беше избила буйна трева. На една гара спря и до него се установи една от онези кокетни лъскави мотриси, които беше виждал по разни реклами в Карлово. Не искаше да си представи как изглеждаше той пред нея. Стар, очукан и с ръжда по себе си...

След дълъг път, електровоза се озова на непознато за него място. Тук не бе идвал. Коловозите бяха идеално нивелирани, снежнобяло хале се издигаше отпред.

"Къде ли съм?!" - помисли си той... Незнаеше какво е да помисли, но се опита да го направи... "Можеби тук е Раят или не?!", чудеше се. На съседен коловоз две червени машини с дълго тяло и същите онези неща на покрива, с които той вземаше ток, а хората наричаха "пантографи" седяха и чакаха нещо. Бяха лъскави, покривите им бяха сребристо сиви, а неговият ръждиво кафяв... Беше го срам от себе си. Опитваше се да си представи какво е срам. Беше чул тази дума от своя машинист Иван. Тук отново видя онези хора с костюмите и много други хора да се суетят около него. Носеха някакви листа, скици, на една от тях се позна... Или по - точно позна свой събрат. Какво ли щеше да му правят?! Гледаха го дълго, чак до вечерта. Той бе изтощен от дългия път, искаше да заспи. Беше чул от Иван, че хората затварят очите си като спят. Опита се и той да затвори фаровете си, не по - точно да ги угаси...

На другата сутрин отново дойдоха разни хора, преместиха го на някакъв коловоз, този път го теглеше малко дизелово локомотивче, което той по - скоро помисли за играчка.

Защо ли ме теглят?! Че аз мога да вървя! - опита се да се съпротиви като не разхлабваше спирачката си, но в крайна сметка тръгна към този коловоз. Съвсем по - късно видя, че я няма онази тънка жица, към която допираше стърчащите израстъци на покрива си и черпеше енергия. Хранеше се, така, както Иван хапваше супа в буркан на дежурствата.

Някакви хора с машини започнаха до го обливат с вода и да го търкат с четки, натопени в нещо, което прави доста пяна. Не беше виждал до сега подобна процедура, но се чувстваше добре. Кафяви реки се стичаха от него, а хората продължаваха да го жулят с четките. Усети че му става по - леко. Явно мърсотията по него тежеше повече от слоя боя. Искаше да се погледне, но не можеше. Някмаше как. След тази дълга процедура същото малко локомотивче, на което той се присмя първоначално го подкара към снежнобялото хале, което бе видял при пристигането си тук. Там го чакаха много хора, които веднага започнаха да го човъркат. Спомни си, че в депото в Пловдив са му правили подобни неща, но е било отдавна. Разни хора се завряха дори отдоле му и отделиха тежките метални пръти, свързващи коша и талигите и ги изхвърлиха. Вдигнаха го с някакви устройства. Усети, че няма крака, тоест талиги. Дълго тези хора всеки ден го човъркаха. С болка разбра, че завинаги ще се раздели със старите си комперсори, които така болезнено стържеха. До себе си на дървени поставки видя комперсори, досущ като старите, но тези блестяха, бяха нови, по тях нямаше масла, прах и привличаха погледа с лъскавия си вид. Освен това видя как на камион изнасят и старите му метални пръти, които от хората в депо Карлово бе чул да ги наричат тяги. И това преживя... Един ден обаче видя, че ги няма старите му ръждиви израстъци, които се вдигаха за да черпи ток с тях. Пантографите му. Бяха заминали на някъде, безвъзвратно. На тяхно място блестяха аленочервени пантографи с гланцови изолатори и блестящи плъзгачи. Да, тези пантографи бяха за него. Не можеше да познае и старите си покриви, които сега приличаха на онези, които бе видял на смешнодългите червени електровози отвън. Всеки ден тези хора, които го човъркаха идваха сутрин и си тръгваха по здрач. В последните дни един човек на стълба непрекъснато жулеше ръждивото му тяло с някаква машинка, от което се вдигаше невероятен прах. Така цяла седмица, после пак изтърпя една "баня". Беше чул от Иван, че хората се къпят в баня. Е неговата баня бе навън на коловоза без любимата му тънка жица. Този електровоз си имаше име. Иван го бе нарекъл с име, което той сега не си спомняше. А искаше. Беше му мъчно за Карлово, за Иван и за малкото депо с тополите... Сега електровозът имаше нов дом. Но не знаше къде се намира и какво ще му правят. Един ден при него в цеха дойдоха още двама човека в сини гащеризони, които до сега той не бе виждал. Те дълго го гледаха и се радваха на огледално лъскавата боя по него.

Боя?! Че нали съм ръждив и стар?! - дълго се чудеше старият "боец", той не можа да разбере, че от старата му боя е останал само прахът, който се е вдигал докато онзи човек на стълбата го е търкал с машинката...

Два дни след това старият бе изкаран навън. Някакви хора отново го гледаха, един човек почукваше с малко чукче тук там. Интересно! Когато го изтеглиха, той не почувства стържене в колелата, не усети и болезненото придърпване, идващо от тягите му...

Минаваха дни, разни хора слизаха и се качваха в кабините му. Той усещаше, че когато завъртат контролера му няма стържеща болка. Нямаше го и пронизителното скърцане от компресорите. Нещо не бе същото. Когато излезе на едно от пътуванията си, старият електровоз, който тук нарекоха "Христо" усети, че върви леко, дори за миг имаше усещането, че лети. Какво е да лети, той не знаеше, но Иван му бе разказвал за полета на птиците, как свободно се носят в небето и го гледат отвисоко. Сега "Христо" летеше по изпънатия коловоз. От разговорите на хората с гащеризони чу, че се движи със 120 километра в час! За него това беше много. Той дълги години не бе вдигал повече от 100, в кабините му бяха залепили някакви лепенки, които машинистите сочеха и спазваха. Сега лепенките ги нямаше. Впрочем доста неща ги нямаше. Изгнилите талашитени плоскости в кабините също ги нямаше. Вече не скърцаше и дрънчеше, редукторите не стържеха, а издаваха някакъв лек мелодичен звук.

Спирайки в една гара, на съседния коловоз стояха някакви лъскави снежно бяли вагони с тъмни стъкла. Около тях хора се тълпяха и се качваха с глъчка. "Христо" се огледа в прозореца на единия от тях и забеляза, че го няма надписът "БДЖ", стоял дълги години върху него. Сега там стоеше само едно SVV, в началото и края на което имаше две стрелки. Стрелки?! Че какво ли значят те?! Можеби два разминаващи се влака?! Влакове?! Ех, влакове... Но какви?! Можеби от онези супербързи, които вдигат по над 300 километра в час, същите, които Иван си мечтаеше да кара. Да, Иван... Мечтателят... С мъка си спомни "Христо" за своя машинист. Той му бе разказвал много за тези влакове, които направо хвърчат по релсите. С остра муцуна, снежнобели и луксозни. ДА, можеби тези стлелки имитираха именно такива влакове?! Или стари електрички?! Не, не би могло?!

"Ех, години.. Дали ако не бях на 35 нямаше да полетя като тези влакове и да радвам пътниците?! Дали нямаше да тегля от тези бели вагони, които приличаха малко на влака, за който ми разказваше Иван!?" Тези въпроси мъчеха дълго време "Христо". Въпроси?! Че знаеше ли той какво е въпрос?! Можеби да. Или поне си представяше. За миг "Христо" се опита с мъка да си представи, че е снежнобял, лъскав, без SVV със стлеки на коша си и, че тегли снежнобяла композиция. Че Иван, облечен в изпъната униформа, с бели ръкавици държи онова бяло нещо, приличащо на волан и вторачен напред гледа скоростомера, който показва не 120, а цели 320 километра в час. Но това бяха мечти. "Христо" макар и да не можеше да разсъждава заеше, че не може да вдигне 320 никога. Но бе горд. Че сега изглежда също толкова нов, колкото кокетната мотриса, видана преди да дойде на това място, изглежда нов, лъскав е, няма калодков прах по себе си. Е, вярно, имаше SVV със стрелки, които никога не можа да си обясни, но бе щастлив. Макар и без Иван, той всеки ден радваше хората по гарите, теглейки точно от тези снежнобели вагони, за които се бе размечтал. Разни хора се снимаха с него и в кабината му. Машинистите тук бяха много, но всеки се грижеше и "Христо" бе доволен. Всички бяха внимателни с него, не удряха с юмрук по пултовете му, не разливаха кафе, от което контролера често отказваше и дълго изваждаше "Христо" от строя. Дните минаваха, хората идваха и си отиваха, "Христо" често ходеше до разни гари, в съседство на които имаше безкрайна водна шир... Той бе забелязал, че точно на тези гари през лятото много хора слизаха и отиваха с тежки чанти някъде. А зиме гарите почти опустяваха, нямаше детска глъчка и хора с тежки чанти. И така, ден след ден, месец след месец. Сега "Христо" имаше нов живот, беше подмладен и отново се почувства всякаш току - що е излязъл ог завода, който от Иван чул, че е някъде в Чехия.

"Че къде е тая Чехия?!" - дълго се питаше "Христо", минавайки през гарите. Никъде не видя такава гара или град... Срещаше обаче много от онези кокетни лъскави мотриси, които закачливо му подсвиркваха. Сякаш се присмиваха на SVV-то със стрелки на него. Но веднъж една такава мотриса закъса и се наложи той да я тегли...

Беше доволен, че дори и новите влакове се задъхват на места, където той много пъти е минал, милиони пъти...
64.19
Мнения: 6143
Регистриран на: Чет Яну 18, 2007 9:51 pm
Местоположение: червен бряг
Обратна връзка:

Мнение от Nikss »

Тва нали не е реално?Щото толкова се увлякох,та си мисля,че е реално. :o
Администратор
Мнения: 7749
Регистриран на: Нед Яну 29, 2006 3:58 pm
Местоположение: София
Администратор

Мнение от Mario Evstatiev »

Nikss написа:Тва нали не е реално?Щото толкова се увлякох,та си мисля,че е реално. :o
За мое най - голямо съжаление не е реално. Но и аз докато го писах си представих колко ли е бил щастлив 43 533... Уви само на разказ... :cry:
64.19
Мнения: 63
Регистриран на: Пет Сеп 08, 2006 9:24 am
Местоположение: Сф

Мнение от icobdz »

Евала!!! =D>
Мнения: 1990
Регистриран на: Вто Дек 26, 2006 1:40 pm

Мнение от Labros »

Много добър и хубав разказ.
Марио вече ти споделих - няма да е лошо да помислиш върху написването на сборник с подобни разкази.
Модератор
Мнения: 7683
Регистриран на: Вто Яну 31, 2006 5:49 pm
Местоположение: Пловдив
Аватар
Модератор

Мнение от VESO »

Добре ще бъде да издаде сборник , подкрепен на места или от илюстрация , или авторска рисунка.
Мнения: 304
Регистриран на: Пон Окт 08, 2007 12:38 pm
Местоположение: Благоевград
Обратна връзка:

Мнение от Naskoni »

Алеко Константинов

До Желюша с говежди вагони

Пътни бележки

- Да не ви знае човек, ще си помисли, според вашите очерки, че сте кой знае какъв циник.
- Mersi, madame. Дай боже да сте искрено възмутени от цинизма. Но, ради бога, защо не дойдохте онзи ден на сбора в Желюша, па сетне да си поприказваме.

- Аз съм възхитен, нашите българи - цели англичани! - провикна се въодушевен г. министърът на обществените сгради, като се спираше над насипа в Желюша един трен с вагони за говеда и за дъски, натъпкан, буквално натъпкан с хора. Тренът спря. Ако се наемате, опитайте се да нарисувате с нежни думици картината, която се представи пред хиляди очи след спирането на трена. Смущавате ли се, madame? Е, добре, затворете си очите, запушете си ушите. Петстотин души мъже, жени и деца се стремят да слязат от вагоните, други хилядо и петстотин се силят да се покачат. Във всякой вагон, приспособен да вози осем говеда, са натъпкани по тридесет души хора, от които едни са си купили билети за II клас, други за III, а някои без никакви билети. Ето една английска чърта. Когато ще се качат или ще слизат говеда от тия вагони, подлага им се наклонен мост от дъски; а когато се качиха и слизаха хора, нямаше никакъв мост. От вратицата на вагона до платформата има около метър и половина височина. Представете си сега деца и жени.стегнати в корсети, в тесни сукмани, налегнати от тия. които се стремят да скок-иат, притиснати от тия, които се силят да се качат, представете си ги с един крак на прага на вагона и с другия устремен да стигне почвата на един метър и половина... Това е цинично, madame, нали? И аз го виждам, че не е красиво, но вам ако е все едно, за мен не е все едно, мен ме боли и аз го пиша не да дразня вашето нежно ухо, а с надежда, че занапред ще се постараят да не се повтарят Подобни сцени.

Полицията, гдето не трябва, е тъй строга, щото е отворила сума работа на докторите да издават медицински свидетелства. А пък когато хиляди хора атакуваха треновете за Желюша, нямаше кой да заварди един ред. Лица, притиснати три-четири часа около касата, с големи мъки снабдени с билети, не можеха да попаднат във вагоните, а се натъпкаха хора, на които помагаха мускулите, ако и да нямаха билети. Кондукторите в трена събираха пари от неснабдените с билети. Това беше цяла комедия. Кой дал, кой недал, кондукторът събира парсата и тъпче монетите из джобовете си. Ами контрол? Боже съхрани! Поне по едно билетче с печат да бяха давали срещу събираните пари. Нищо подобно. И туй е английска чърта.

В Желюша, кой каквото ще да казва, беше весело. Разбира се, че разгалените от обстоятелствата parvenus се мръщиха и там, че нямало удобства... При онуй ветровито-дъждовито време, при онуй грамадно стечение на хора, по-добро не можеше да се очаква на бедните желюшки ханчета. Гладен-жеден никой не остана. Народът беше оживен, весел. Сърби, българи - всичко се бе смесило в една пиюща, пеюща, играюща, въодушевена маса. Туй добро. Ами като потегля бай ви Ганьо за Пирот... Аман бе, бай Ганьо, ще се свестиш ли ти някой път? Ний посрещнахме в София Белградското певческо дружество с почести и сърбите ни отговориха с любезно гостоприемство, като наредиха два увеселителни трена, които за нич-тожна плата откараха желающите от Желюша в Пирот. Повече от хиляда нашенци се възползували от случая. Туй добро, ама бай Ганьо може ли да не си изкаже патриотизма! Намерил се един наш юнак, който из пиротските улици запял: "Ой, Сливнице", и пр. Но слава богу, че се намерил пък един свестен офицерин и му зашлевил две хубави плесници. Ето две плесници на място употребени...

Друг един юнак, като се насвяткал с хубаво пиротско вино, тръгнал... Къде? Да се запознава с града? Много му е потрябвал! Тръгнал да дири сърби да ги бие.

- Где са да ги видим, нека ми излязат насреща! Засукал мустаки, закършил ръце, засвяткал очи, разпасал пояс, върви из улиците и чака да го настъпи някой... Е, моля ви се, до каква степен трябва да е човек див, за да се родят у него подобни инстинкти при такива обстоятелства. И този дивак тръгнал да се весели!... И станал бой. Сбили се на едно място мъжки, едва успял да ги разтърве полицейският служител.

- Е па ща чемо радити, ви сте код нас госте.

И нищо не направили на нашия патриот. Добре ни е препоръчало туй диване... Българите - цели англичани!

Потегля последнят трен от Пирот и докарва нашите англичани в Желюша. Спрели се те и чакат да дойде трен от Цариброд да ги вземе. Стъмнило се. Чакат час, чакат два, чакат три часа - няма трен,няма дявол! Че като се подпретват стотини хора, мъже, жени, деца, па шляп-шлюп в тъмнината, в дъжда, из калта, с псувни, с проклятия - загубил кой шапка, кой кошница, дотътрили се най-сетне в Цариброд. Натоварват се криво-ляво в говеждите вагони и потеглят за столицата. През вагон, през два, намерила се по една свещица, но не успява тренът да стигне и Драгоманския проход, свещиците догорели, свещите изгаснали. (И тук ли се изпречва туй проклето изгасване на свещите...). Тренът взема едно разстояние от 60 километра за пет часа. Пет часа, господа! И туй е по английски. Представете си сега говежди вагони без седалища, разбира се, натъпкани с жени и мъже, които се клатушкат пет часа из мрака... Madame, аз ще пощадя този път вашата срамежливост. Стига!

Съвършено на място симпатичният бай Шишеджиев нарича шеговито тези тренове вместо трен де плезир - трен де резил...

София, 12 април 1895 г.

Р.S. Господин редакторе, кой е тарашувал онзи ден из долния етаж на "Знаме"?
Гост
Гост

Мнение от Гост »

Увлякох се в разказа на Марио "Размисли на един стар елктровоз"
И той като машината която най ме раздва в Д-град в 26.19 реших да напиша и написах нещо за него.

Старините на 26.19

Старият локомотив 26.19 отново стоеше обърнат към залеза и си спомняше как преди много много години го гонеше радвайки хората и дърпайки тежките товарни влакове. Той бе самотен оставен на глух коловос обрасъл с трева в депо Димитровград. Там ветеранът изкарваше старините си. Локомотива беше на около век, стар, изгнил,мръсен. Изпод олющената боя се показваше боядисаната табела-26.19 която като по чудо беше остояла на набезите на крадците и времето. В тендера му имаше пръс и наскоро там бе пониканала трева. 26.19 искаше да стане музеен експонат да има нова боя и да бъде отново в движение. Той бе експонат и преди години го бяха боядиссли но беше много отдавна. Един ден в депото дойдоха някоко деца старият локомотив се учуди защо идват при него. Децата още от далече започнаха да го снимат. Той помнеше че преди време, преди много много време го бяха снимали когато още беше в движение. Децата се доближиха до него и започнаха да разговарят за парни машини покачиха се в будката на машинистите. Помъчиха се де завъртят отдавна заялият реверсор останъл като по чудо и естествено не успяха. От техният разговор той чу че началникът на депото го пази от нарязване. Донякъде ветеранът се зарадва но нищо не можеше да го зарадва така както онова усещане че в него има тлеещ огън, че в котелът му има пара и че отново се движи. След като децата си отидоха и красивият залез напомнящ на славните години когато беше в експлотация се скри и наоколко поутихна ветеранът на железницата се отдаде на дълбок размисъл. Той си спомни как преди век беше произведен в завода където имаше толкова локомотиви като него спомни си как постъпи в експлотация в БДЖ. Осъзна че повече в него няма да има горящ огън нито пара в котела. Той знаеше че има възтановен екземпляр и се мъчеше да си спомни номерът му. Знаеше за него защото преди време бяха дошли да вземат части. И така след няколко дни ветеранът се събуди а в депото цареше оживление и кипеше усилена работа. В първия момент той не осъзна какво става. В депото влезе величествен парен локомотив който си спомняше от преди . Успя да види номерът му – [01.23] за няколко дни той видя три парни локомотива...26.19 осъзна че повече няма да тръгне на собствен ход но затова пък псяка година виждаше свойте приятели.
Преди много години по нашите ЖП линии са летяли огнедишащи зверове. Спирали са да утолят жаждата и пак са поемали на път оставяйки след себе си грива от дим и пара и спомена който е жив до днес... :D
Мнения: 2
Регистриран на: Чет Юни 26, 2008 6:44 pm
Местоположение: ПОКРИВА НА ЛОКОМОТИВА

Мнение от ГВП »

??? ](*,)
Мнения: 1990
Регистриран на: Вто Дек 26, 2006 1:40 pm

Мнение от Labros »

Аз командвам със замах,
И от нищо нямам страх,
С тази моя гламотия,
Аз депото ще затрия.
Това верою май изповядват доста ръководни кадри в родната ни железеница...
Публикувай отговор

Обратно към “Да си поговорим за железници | Let's talk about railways”

Информация